Глава VIII

 

Силните са силни със своята самостоятелност

 

По-горе споменах за блока на немските патриотични сили. Тук искам накратко да се спра на проблема за такива блокове изобщо.

Обикновено под блок се разбира съглашението на няколко съюза или организации, които, за да облекчат работата си, встъпват в известно сътрудничество, създават общи ръководни органи с по-голяма или по-малка компетентност и след това пристъпват съм съвместни действия. Вече само от това е ясно, че трябва да става дума за съюзи или партии, чиито цели или пътища не трябва твърде да се отличават едни от други. Обикновено така се и смята. Средният еснаф, естествено много се радва, когато чува, че тези и тези организации най-после са образували блок, преместили са на заден план "всичко онова, което ги разединява" и са сложили на преден план "това, което ги обединява". При това обикновено се предполага, че в резултат на такова обединение непременно се получава бог знае какво увеличаване на силите, че слабите, дотогава отделни групи, внезапно са израснали в огромна сила.

В по-голяма си част това е абсолютно невярно.

За да си изясним както трябва този проблем, според мен е необходимо преди всичко да си зададем въпроса: ако дадени групи и организации твърдят, че всички те преследват една и съща цел, то как, пита се, да си обясним самия факт на възникването на различните организации? Та логиката уж казва, че ако целта е съвсем еднаква, то няма разумни основания за възникването на няколко организации, преследващи една и съща цел.

Обикновено така се случва, че дадена определена цел отначало преследва само една организация. Един определен деятел, познал определена истина, я провъзгласява в определена среда, а след това създава движение, призвано да се бори за осъществяването на тази цел.

Така се създава съюз или партия, които в зависимост от своята програма или си поставят за задача премахването на определен съществуващ ред, или се стремят съм създаване на нов ред в бъдеще. Щом едно движение е създадено, то вече практически само с това придобива право на приоритет. На пръв поглед всички, които се стремят към същата цел, би трябвало без много приказки чисто и просто да се присъединяват към вече съществуващото движение, стараейки се да го подсилят и с това да приближат постигането на общата цел.

В действителност често не става така. И причините са две. Едната от тях заслужава да я наречем трагична; другата се крие в човешките слабости, в жалките черти на характера на някои хора.

Най-дълбока основа на тези две групи явления според мен са фактите, които сами по себе си могат да повишават силата на волята, енергията и интензивността на действията на хората, и с това могат да приближават разрешението на възникващите проблеми и в крайна сметка да съдействат за повишаването на човешката енергия.

Трагичната причина затова, че при разрешаване на определена задача работата не се изчерпва с една-единствена организация, ние виждаме в следното. Всяко действие от голям стил на нашата земя обикновено е израз на стремежи, отдавна вече живеещи в милиони сърца. Случва се дори и така, че някакъв страстен стремеж към разрешаване на определен проблем живее в сърцата на милиони хора в продължение на цели столетия. Хората все повече и повече чувстват необходимостта на едни или други несправедливости, а външният израз на тези стремежи все още се чака. Случва се и така, че народите, стенещи под игото на тези нещастия, в продължение на много дълъг срок не намират никакво героично разрешение на проблема. Такива народи ние наричаме импотентни. Ако даден народ има достатъчно жизнена сила и енергия, тогава в неговата среда непременно ще се намери белязан от божия пръст човек, който ще посочи правилния път към освобождение, към изпълнение на заветната мечта, към премахване на тежката мизерия, към успокояване на изстрадалата душа на милиони и милиони.

Затова е напълно в реда на нещата, че в делото за разрешаването на такива велики проблеми на епохата участват хиляди и хиляди хора, както е неизбежно и това, че твърде много смятат именно себе си призвани да посочат пътя на хората. Самата съдба очевидно издига твърде много кандидатури, предоставяйки след това в свободна борба на силите да победи онзи, който е по-способен, по-силен. На последния животът връчва окончателно разрешение на съответния проблем на епохата.

Така е било трудно и в областта на религията. Хората са изпитвали глухо недоволство от дадено положение на нещата в продължение на дълги столетия. През цялото това време те страстно се стремили към обновление. Този напрегнат стремеж на хората към една цел неизбежно е издигал от тяхната среда десетки деятели, всеки от които се е чувствал призван да покаже път и да намери изход от религиозното недоволство. Много от тези хора са се смятали за пророци на ново учение и много от тях във всеки случай са ставали изтъкнати борци в тази област.

Разбира се, и тук по силата на естествения ред на нещата великата мисия, в края на краищата, се пада на по-силния. Но това, че най-силно е именно дадено единствено лице, на всички останали винаги отначало става ясно с големи усилия. Напротив, тези претенденти винаги отначало са склонни да мислят, че всички те имат еднакви права да станат главни изразители на дадена насока или настроение. Пък и околният свят отначало също с усилие се ориентири по въпроса кой от претендентите за ръководство е най-силен и кого поради тази причина трябва да следва докрай.

Именно така се случва, че в продължение на столетия, а често и в един и същи сравнително кратък период се появяваш деятели, които създават движение и набелязват цели повече или по-малко еднакви по същество или във всеки случай изглеждащи на широките народни маси повече или по-малко еднакви.

Стремежът на самия народ често е доста неопределен характер. Също толкова общи са по принцип и неговите убеждения. Народът рядко си дава пълна сметка за това какви са собствено неговите желания и какви са възможностите за въплъщаването им в живота.

Трагизмът на положението е там, че големите деятели често по различни пътища се стремят към една и съща цел, без изобщо да знаят един за друг, и затова всеки от тях напълно искрено вярва в своята собствена мисия и в това, че единствено той знае пътя, по който трябва да върви, без да обръща внимание на другите.

Трагично е или във всеки случай изглежда на пръв поглед обстоятелството, че редица движения, партии, религиозни групи, породени от духа на времето, работят съвсем независимо едни от други, макар целите им по принцип да са еднакви. Хората намират това за трагично, тъй като повечето от тях са сигурни, че при обединяване на всички тези групи в един лагер, основните цели биха били постигнати по-бързо и по-сигурно. В действителност това не е така. В действителност самата природа с нейната безпощадна логика предоставя на отделните групи и течения свобода да се съревновават и дава палмата на първенството на най-силните. В края на краищата победа постига онова движение, което е избрало най-верния, най-ясния и най-солидния път.

А как в действителност да се определи правилността или неправилността на един или друг път, ако не да се предостави решението на свободната борба на силите, ако не да се сложи кръст на отзивите на всезнайковците и доктринерите и ако не се разчита на това, че в края на краищата, най-силният ще постигне и най-сигурен успех.

Ако се окаже, че към една и съща цел, но по различни пътища вървят различни групи, то всяка от тези групи, научавайки да останалите, ще сметне за свой дълг внимателно да се вгледа в своите собствени пътища и да помисли за това, не може ли още повече да напрегне енергията си, за да стигне по-скоро до желаната цел.

В резултат на това съревнование се получава само по-голяма закалка на отделните бойци. На човечеството не веднъж са принасяли огромна полза тъкмо онези движения и учения, които са съумели правилно да преценят опита от пораженията на предшествениците си.

По такъв начин разцеплението и раздробеността, които на пръв поглед ни правят трагично впечатление, в действителност често довеждат, в края на краищата, съвсем не до толкова лоши резултати.

Вземете, например, такъв проблем като обединяването на Германия. Доста разпространен е възгледът, че и двата пътя за обединяване и чрез Австрия, и чрез Прусия, и чрез посредничеството на Хабсбургите, и чрез посредничеството на Хохенцолерните са били, значи, еднакво добри и че е трябвало просто да се обединят всички сили и да се върви към общата цел. Е, а ние знаем, че ако тогава бяха се обединили всички сили, от това би имало полза само Австрия, а тъкмо чрез Австрия никога не бихме получили единна германска империя.

Действителното единство на Германия възниква не от такова обединяване на силите, а от борбата - онази борба, в която милиони немци са виждали тогава ужасяващ символ на братоубийствена война, тъй като истинското единство на Германия се ражда дори не в боевете край Париж, както смятат мнозина по-късно, а се ражда в Кьонигрец.

Ние виждаме следователно, че и създаването на немската империя не е било резултат на просто обединяване и събиране на всички сили, а резултат от напълно съзнателна /а понякога и безсъзнателна/ борба за хегемония, от която борба Прусия, в края на краищата, излиза победителка. Който не ходи с наочници, който умее да вижда живота, какъвто е, той трябва да признае заедно с нас, че живият живот с неговата свободна борба на силите в края на краищата ни дава образци за много по-правилни решения, отколкото тъй нареченият здрав разум на човека. Кой наистина би повярвал преди 200 години, че именно хохенцолерновска Прусия, а не хабсбурговска Австрия ще стане творец и учител на новата германска империя. Е, а кой ще вземе сега да отрича, че съдбата е решила по-правилно? Кой в наши дни може дори да си представи единна германска империя под ръководството на една прогнила и разложена династия?

Естественото развитие на нещата, както виждаме, макар и след цели векове на борба, все пак, в края на краищата, е поставило необходимите хора на необходимото място. Така е било, така и ще бъде.

Така че няма защо да се оплакваме от това, че различни хора, стремейки се към една и съща цел, избират различни пътища към нея. Ходът на събитията вече сам се е погрижил за това победата да принадлежи на онези, които са по-силни, на онези, които са съумели да изберат по-правилните пътища към целта. Но освен посочената причина има още едно обстоятелство, което води до това, че в нашия живот често възникват паралелни движения, които на пръв поглед вървят към една и съща цел, но по различни пътища. Това второ обстоятелство вече съвсем не е трагично, а тъкмо наопаки. То се корени в онази завист, самолюбие, конкуренция и крадливи навици, които за жалост много често се срещат по света. Ние често виждаме у отделни субекти съчетание на всички тези недостойни качества.

Щом само се намери голям човек, който да разбере потребността на времето, да проумее мизерията на своя народ, правилно да установи причините за болестта и да започне сериозна борба, за да я излекува; щом като този деятел окончателно фиксира своята цел и избере съответния път към нея - начаса непременно се намират дребни хора и хорица, които започват внимателно и ревниво да следят всяка крачка на този деятел, стига да е успял да обърне върху себе си вниманието на цялото общество. Виждали ли сте как врабецът се преструва, че му е абсолютно все едно, а в действителност най-внимателно гледа и завижда на по-щастливия си другар, който е успял да сграбчи парченцето хляб? Точно така постъпват тези дребни хора и хорица! Щом само някой голям човек открие нови пътища, веднага се намират много желаещи, които сами не умеят да намерят нови пътища, но затова пък нямат нищо против да изчакат удобния момент, за да се опитат да докопат за себе си някои резултати от победата, която принадлежи на друг.

Щом се запознаят с новите цели на движението, измислени не от тях и не от тях формулирани, те начаса започват да мислят: а няма ли да успеем да си присвоим тази цел, ако тръгнем към нея по други, по-кратки пътища?

Когато целите на новото движение са вече формулирани, когато програмата на това движение е вече известна, тогава на сцената се появяват малки хора и хорица и започват да крещят, че те се стремят тъкмо към тези цели. Ще си речеш, ако те действително се стремят към същите цели, трябва честно да застанат в редовете на вече съществуващото движение и да признаят приоритета му. Но те няма да постъпят така за нищо на света. Как не! Те ще предпочетат да откраднат от другите програмата и да основат своя собствена нова партия. При това на такива хорица винаги им стига безсрамието да доказват наляво и надясно на всички желаещи, че именно те "отдавна вече" са се стремили тъкмо към тези цели. Често тази шашма успява. Такива хора заслужават всеобщо презрение, а в действителност понякога се ползват дори с известна почит. Нима наистина не е безсрамие да представяш чуждата програма за своя, а после и да вървиш по някакви свои особени пътища към постигането на онези цели, които са откраднати от другите? А още по-голямо безсрамие са онези викове за ползата от единство, които най-често надават тъкмо тези истински виновници за разцеплението и раздробяването на силите. Когато тези субекти се убедят, че окраденият от тях противник все пак има големи преимущества и неудържимо върви напред, тогава и хорица надават неистов вик за необходимостта от обединение на тези  всички сили.

Горе-долу така възникна тъй нареченото "разцепление на патриотичните сили".

Фактът, че през 1918-1919 г. в цялата страна успоредно възникваше цяла редица групи, партии и т.н., които се наричаха народнически, абсолютно не зависеше от волята на отделните инициатори, а произтичаше от естественото развитие на нещата. Вече през 1920 г. от средата на всички тези групи и партии постепенно изкристализира германската националсоциалистическа работническа партия, която излезе победителка. Честността и честотата на намеренията на повечето инициатори от успоредните групи и партии беше доказана с това, че тези добросъвестни хора скромно и без претенции се присъединиха към по-силното движение и без каквито и да било условия сами разпускаха своите по-слаби групи и организации в полза на нашата единна партия.

Трябва особено да подчертая това относно главния представител на немската социалистическа партия в Нюрнберг, Юлиус Щрайхер. Крайните цели на германската националсоциалистическа партия от една страна и германската социалистическа партия от друга, бяха еднакви и заедно с това двете партии бяха образувани съвсем независимо една от друга.  Главен вожд на германската социалистическа партия тогава беше, както вече казах, учителят Юлиус Щрайхер от Нюрнберг. Отначало той свято вярваше в бъдещето и в мисията на създаденото от него движение, но щом видя, че нашата германска националсоциалистическа работническа партия е по-силна и по-бързо расте, той разпусна своята собствена партия и покани всички свои привърженици да влязат в редовете на нашата партия и заедно с нас да се борят по-нататък за общите цели. Хората не вземат лесно такива решения. Толкова по-голяма признателност заслужава Щрайхер.

От този период на движението не са останали ни най-малки отломки. Хората действително искаха обединяване на силите и затова веднага намериха правилния път за такова обединение. Това, което сега е прието да се нарича "разцепление на патриотичния лагер", стана изключително в резултат на втория от горепосочените фактори: тъкмо в момента, когато германската националсоциалистическа работническа партия тръгна по пътя на несъмнените успехи, се намериха честолюбци, които сметнаха, че имат право да влязат в конкуренция с нея. По-рано те нямаха никакви свои собствени идеи и още повече никакви свои собствени цели; сега те "заимстваха" всичко това от нас.

Внезапно започнаха да възникват "нови" програми, в действителност изцяло преписани от нашата програма. Внезапно бяха формулирани "нови" идеи, всъщност изцяло взети от нас. Внезапно възникнаха "нови" цели, за които ние в действителност бяхме се борили в продължение на години. Внезапно се откриха "нови" пътища, по които нашата партия практически отдавна вече вървеше. Бяха пуснати в ход всевъзможни софизми, с цел да се докаже защо тези хора са принудени да основат свои успоредни нови партии наред с отдавна вече съществуващата германска националсоциалистическа работническа партия. Но колкото по- "благородни" мотиви привеждаха тези господа, толкова по-лъжливи бяха техните фрази.

В действителност решаваща роля тук играеше единствено личното честолюбие на инициаторите, техният стремеж да изиграят роля, за каквато те нямаха никакви данни и дарби. Тези политически лилипути наистина нямаха никакви дарби, освен една: голяма смелост, когато става дума да се открадне чужда идея. Според народа такава смелост обикновено се характеризира с думата кражба.

Всяка наша идея, всяка наша мисъл тези политически клептомани си присвояваха в най-кратък срок и я пускаха в оборот за своите делца. И тези същите господа се изхитряха при това да оплакват "разцеплението на патриотичния лагер" по всички кръстопътища и да кряскат за необходимост от единство. Очевидно са се надявали виковете им да ни омръзнат и ние в придатък към откраднатите от тях идеи да им връчим и съответните организации.

Но разбира се, тези господа не успяваха да надхитрят всички. И когато те започнаха да се убеждават, че не си струва труда и че собствената им лавка върви не дотам успешно, тогава тези господа ставаха по-сговорчиви и бяха щастливи, ако им се удадеше да намерят прибежище в един от тъй наречените блокове на партията.

Всички тези групи и групички, безсилни да стоят на собствените си крака, обикновено започваха де се обединяват под формата на блок. Тези господа бяха твърдо убедени, че ако се съберат осем куци, непременно ще се получи един гладиатор.

Към въпроса за образуването на тъй наречените блокове винаги трябва да подхождаме от гледището на тактиката, но при това не трябва да изпускаме от очи следното принципно съображение.

Образуването на блокове никога не води до стабилизиране на слабите партньори, но много често води до отслабване на силния от партньорите. Абсолютно невярно е мнението, че обединяването на всевъзможни слаби групи непременно ще даде в крайна сметка голяма сила. Това не е вярно поне защото, както е доказано от практиката, "болшинството", в каквато и форма да се организира, винаги е само представителство на страхливостта и глупостта. Многоглавото ръководство, създавано в резултат на блок от различни групи, неизбежно ще провежда глупава и страхлива линия. Нещо повече. Освен всичко останало един блок от групи пречи и на свободното съревнование на силите и следователно спира отбирането на най-доброкачествените елементи, което само забавя окончателната победа на по-здравите и по-силните организации.

Предвид на всичко казано подобни обединения нанасят само вреда на естествения ход на развитието. Във всички случаи подобни "обединения" много по-често пречат за разрешаването на съответните проблеми, отколкото да съдействат за разрешаването им.

Разбира се, понякога обстоятелствата са такива, че изхождайки от чисто тактически съображения, главните ръководители на движението, които виждат целия път и умеят да отгатват бъдещето, независимо от всичко смятат за необходимо за много кратък срок да влязат в определено съглашение с аналогичните групи и заедно с тях да направят една или друга крачка. Но ако движението не иска само да се откаже от своята велика освободителна мисия, то в никакъв случай не трябва да увековечава подобен блок. Тъй като, ако движението задълго се задържи на този етап, то неизбежно би се забъркало в такъв блок и по този начин само би се лишило от възможността /пък и би загубило право/ да развие докрай своите собствени сили, да победи в открита борба всички съперници и да излезе пълен победител в борбата за целите, които си поставя.

Никога не трябва да се забравя, че всичко действително велико на този свят е било завоювано съвсем не от коалиции, а е било резултат от успеха на един единствен победител. Успехите, постигани в резултат на коалиции, вече носят в себе си зародиша на бъдещото раздробяване на силите, а с това и на загубване на завоюваното. Великите, действително световни умствени революции винаги са продукт на титанична борба на отделни строго разграничени един от друг лагери, а съвсем не са дело на коалиции.

Нашата нова, собствена патриотична държава възниква съвсем не в резултат на компромисни съглашения на един или друг патриотичен блок, а само в резултат на стоманената воля на нашето собствено движение, което ще си проправя път против всички.

Anfang