Глава VI

 

Борбата в началото.Силата на живата реч

 

        Още преди да отшумят нашите впечатления от първото голямо събрание, състояло се на 24 февруари 1920 г. в голямата зала на мюнхенската Придворна пивница, ние започнахме да се готвим за следващото голямо събрание. Преди в нашата среда смятаха за затруднително в един град като Мюнхен да се урежда веднъж или два пъти месечно неголямо събрание. Сега ние смятахме за напълно възможно да уреждаме всяка седмица голямо масово събрание. Няма защо да добавям, че сега постоянно ни мъчеше само една мисъл: ще дойдат ли слушатели и ще ни слушат ли? Макар че за самия себе си ще кажа, че по това време бях вече изпълнен с вяра, че стига да се събере народ, ще успеем да го убедим.

       Посоченият салон в Мюнхенската пивница по онова време придоби за нас, националсоциалистите, почти свещено значение. Всяка седмица събирахме в този салон голямо събрание и всеки път салонът все повече и повече се напълваше, а слушателите ставаха все по-внимателни и по-внимателни. Започвахме с въпроса за "виновниците за войната" - проблем, който тогава не интересуваше категорично никого от "ръководещите" политици. След това преминавахме към оценката на Версайския договор и другите мирни договори и стигахме до редица други най-различни теми, които ни се виждаха полезни от агитационна гледна точка. Колко много прозрения даде тогава нашето младо движение на народната маса и как всички тези наши пророчества се изпълниха сега буква по буква! Сега, разбира се, е лесно да се говори и да се пише за всичко това. А в онези времена на всяко такова публично масово събрание на тема "Версайски мирен договор" /нали свиквахме на тези събрания не спокойни филистери, а възбудена пролетарска маса/ гледаха като на покушение срещу републиката, като на реакционно, а често дори като на монархическо мероприятие. Щом нашият оратор произнесеше първата фраза, първите критични думи по адрес на Версайския договор, веднага се разнасяше стереотипно възклицание от място: "А Брест-Литовск?" и масата възбудено повтаряше това възклицание до прегракване или до момента, когато докладчикът махваше с ръка и се отказваше от всяка надежда да преубеди аудиторията. При вида на това настроение на народа човек можеше да изпадне в отчаяние и да изпита желание да си блъска главата в стената. Народът отначало не искаше дори да слуша, не искаше да разбере, че Версай е нашият позор, че продиктуваният ни от него мир означава нечувано разорение за нашия народ. Разрушителната работа на марксистите от една страна, пропагандната отрова на държавите от Антантата от друга, отнемаха на хората всякаква способност да мислят. Пък и не трябваше да се оплакваме, тъй като и собствената ни вина беше безкрайно голяма. Какво направи буржоазията, за да ограничи поне малко този ужасен процес на разложение, за да помогне за проясняването на мозъците, за да прокара път към истината? Нищо, абсолютно нищо! Тогава никъде не срещнах всичките днешни велики апостоли на народническите идеи! Може би те са говорили някъде в малки кръжоци, сред съмишленици, но там, където беше истинското им място, не ги виждахме. Да се появят там, където можеха да се срещнат с вълчата глутница, те не се решаваха - освен в случаите, когато им беше удобно да вият заедно с вълците.

        На мен още по онова време ми беше абсолютно ясно, че за първия контингент наши привърженици е необходимо преди всичко подробно да се анализира въпросът за виновниците от войната, да се установи реалната историческа истина в това отношение. Нашето движение се нагърби със задачата да запознае най-широките народни слоеве с истинското съдържание на Версайския мирен договор. В това беше залогът за успеха на нашето движение в бъдеще. В този мирен договор тогава още виждаха успех на демокрацията. И ето, ние смятахме за своя задача да излезем срещу Версайския договор с максимална рязкост, та в мозъците на всички да се запечата фактът, че единствено ние сме принципно непримирими противници на този договор. Ние знаехме, че ще дойде време, когато народът ще разбере истинската грабителска същност на този договор в цялата му голота и тогава народът ще си спомни какво сме му говорили и ще придобие доверие към нашето движение.

        Още тогава доказвах на другарите си, че ако в големите принципни въпроси цялото обществено мнение в даден момент е на неправилна позиция, то нашата задача се състои в това с всички сили да се противопоставим на неправилното мнение, без да се съобразяваме с популярността, без да се страхуваме, че ще се нахвърлят с омраза върху нас. Доказвах, че германската националсоциалистическа работническа партия трябва да бъде не слугиня на общественото мнение, а негова господарка. Партията не е роб на масата, а неин повелител!

        Когато движението е още слабо, пред него винаги възниква изкушение в момента, когато силният противник е успял да увлече след себе си цялата народна маса по фалшив път - да намери някои съоръжения, които уж говорят в полза на това, че за известно време може и трябва да се присъедини към болшинството и да пее в унисон с него. Човешката страхливост в такива случаи толкова усърдно търси съображения в полза на една такава тактика, че винаги ще се намерят някакви аргументи, уж говорещи в полза на необходимостта да се подкрепи престъпното движение "от гледна точка на нашите собствени интереси".

        Неведнъж съм попадал в такава обстановка, когато се е изисквала огромна енергия, за да не позволим нашият кораб да бъде хвърлен в бездната на чуждия поток и да не допуснем нашата партия да стане играчка в чужди ръце. Спомнете си макар един пример: въпросът за южен Тирол. Какво я интересува еврейската преса съдбата на южен Тирол? Какво я интересува Хекуба! А ето че тя надигна такъв отчаян вой по повод на южен Тирол, че на огромната част от народа действително започна да се струва, че става ду ма за съдбините на целия германски народ. И какво? Сред мнозина дейци на така нареченото "национално" движение се започна брожение. Редица съюзи и партии от този лагер от гол страх пред общественото мнение, подсторени от еврейските вестници, безсмислено се присъединиха към гоненето на тази система, която за нас, немците, в нашето днешно положение трябваше да бъде истински лъч на надеждата. В същото време, когато ни е хванал за гърлото интернационалният еврейски капитал, нашите тъй наречени патриоти реват против онзи деец и онази система, която се е осмелила поне в една страна да разкъса еврейско-франкмасонските вериги и да окаже действително националистическа съпротива на тази интернационална язва. На някои слаби характери им се стори твърде съблазнително да поплуват по течението, хе. фактически да капитулират пред подстореното обществено мнение. А ставаше въпрос именно за капитулация! Разбира се, на хората им е неприятно да признаят сега тази горчива истина, и те предпочитат да извъртат и да лъжат понякога дори самите себе си. И въпреки всичко, факт е: въпросът е само в страхливостта, която водеше до капитулация пред настроенията, изкуствено създадени от господа евреите. Всички останали "мотиви", които обикновено привеждат, са само жалки и дребнави опити да се крият следите. Дребнавите грешници винаги постъпват така.

В тази обстановка беше абсолютно необходимо с желязна ръка да се реорганизира движението, за да бъде то спасено и от минималните отстъпки в насоката, която би ни довела до гибел. Да се направи такава реорганизация в обстановка, когато цялото обществено мнение беше възбудено в определена насока, когато силни ветрове раздухваха огромния пламък само на една страна, беше разбира се, работа не много популярна, а понякога и свързана със смъртна опасност за онзи смелчак, който се залови с тази задача. Знаем от историята доста случаи, когато такива смелчаци са били убивани с камъни за действия, които са предизвикали най-голяма признателност и преклонение у следващите поколения.

        Едно велико движение трябва да изгражда плановете си само разчитайки на последното и не трябва да се съобразява с настроенията в настоящия момент. Разбира се, в такива часове на отделния деец му е много трудно, но той не трябва да забравя, че трудният момент ще мине, и че великото движение, което иска ла обнови света, няма право да се съобразява с настроенията в даден момент, а е длъжно да мисли за бъдещето.

        Може дори да се изведе закон, по силата на който са били най-трайни и велики в историята само онези успехи, които в началото са срещали най-много разбиране сред тълпата, тъй като в началото дадените нови предложения са били в пълен разрез с разбирането на масата, с нейните желания и мнения.

        Ние трябваше да изпитаме това още тогава, в първите дни на нашите публични изказвания пред масата. Още от първите крачки на нашата дейност ние наистина не се грижехме за благоволението на масата и смятахме за свои дълг да се обявяваме против онова безумие, което бе овладяло тогава нашия народ. Почти винаги през ония години аз трябваше да се изказвам на събрания през хора, които вярваха в идеали, противоположни на моите и които се стремяха към неща, противоположни на моите вярвания. Пред мен - две-три хиляди души; на мое разположение - само два часа; и ето, за два часа аз трябва да преубедя тази маса от хора! Крачка след крачка аз избивах из под краката им фундамента на старите идеи, крачка след крачка преодолявах вътрешната им съпротива, постепенно ги преубеждавах и, в края на краищата, ги довеждах на почвата на нашия нов мироглед.

        Тогава за кратко време овладях едно ново изкуство: да хващам бика за рогата, предварително да отгатвам възраженията на противника и да ги разбивам в хода на собствената си реч. Не ми беше трудно да се убедя тогава, че дискусионните оратори от противниковия лагер обикновено излизат с определен "репертоар", повтарят едни и същи аргументи, явно изработени, тъй да се каже, по централизиран начин. Разбира се, така и беше в действителност. От тези примери още веднъж се убеждавах с каква невероятна дисциплинираност противникът провежда своята пропаганда. И аз досега се гордея с това, че успях да намеря средства не само да обезвредя тази пропаганда, но и да обърна оръжието на врага срещу самия него. След година-две овладях виртуозно това изкуство.

        Съставяйки плана на всяка реч, аз вече предварително се стараех да си представя всички предполагаеми възражения, които ще ми бъдат отправени, и си поставях за задача в хода на собствената си реч да разбия и опровергая тази аргументация. Скоро стигнах до извода, че е най-добре открито да приведа в речта си всички възможни възражения и начаса да докажа, че са неверни. Ако имате пред себе си честен слушател, макар и натъпкан с такива шаблонни възражения, именно в такъв начин на изложения най-бързо ще го привлечете на своя страна. Щом в хода на вашата собствена реч успеете да разклатите внушената на слушателя премъдрост, вие вече наполовина сте го завоювали и във всеки случай той ще ви слуша все по-внимателно и по-внимателно.

        Още когато бях офицер по политпросветата, се изказвах пред войниците главно на тема за "Версайския договор". Изхождайки от съображенията, които приведох по-горе, сега разширих темата и започнах да излизам с доклада "Брест и Версай". Вече знаех от собствения си опит с първия доклад, че аудиторията обикновено е абсолютно незапозната с реалното съдържание на Брест-Литовския договор и, че противникът чрез изкусна пропаганда е съумял да внуши на масата мисълта, че Бресткия договор е действително някакъв насилнически позорен договор. Упоритостта, с която тази лъжа беше внушавана на най-широки маси, доведе, в края на краищата, дотам, че масите започнаха да виждат във Версайския договор само известно справедливо възмездие за престъплението, което уж сами сме извършили в Брест. Хората, поддали се на тези настроения, естествено, възприемаха всеки опит за борба срещу Версайския договор като нещо справедливо. Не веднъж ни се е случвало да срещаме маса обикновени хора, които по своему честно и искрено се възмущаваха по повод опитите за борба срещу Версайския договор - именно от такава гледна точка. Само затова в Германия можа да получи права на гражданство безсрамната и ужасна думичка "репарации". Лъжливо-лицемерната фраза за репарациите по онова време действително изглеждаше на милиони от нашия народ като въплъщение на някаква висша справедливост. Това беше ужасно, но беше така. За най-добро доказателство, че беше така, може да служи успехът, който имаше започнатата от мен пропаганда срещу Версайския договор, която пропаганда най-тясно бях свързал с обяснението на истинското значение на Брест-Литовския договор. Вземах двата договора, съпоставих ги точка по точка и демонстрирах на аудиторията колко Бресткия договор в действителност е образец на безгранична хуманност в сравнение с безчовечната жестокост на Версайския договор. Резултатът беше зашеметяващ. Тогава се изказвах пред аудитория от около две хиляди души. Отначало от салона ме гледаха поне 3600 враждебни очи, а след три часа, към края на събранието пред мен обикновено беше вече единна маса, сплотена от свещено негодувание и неистово възмущение срещу авторите на Версайския договор. И аз с удовлетворение чувствах, че пак и пак ни се е удало да освободим сърцата и мозъците на стотици хиляди съотечественици от отровното семе на лъжата и да им внушим нашата истина.

        Тези две теми - "Действителните причини за световната война" и "Брест и Версай" - тогава смятах за най-важни. И ето, аз повтарях в различни варианти тези доклади десетки и десетки пъти през различни аудитории, докато накрая не стигнах до извода, че за основния контингент от първите привърженици на нашето движение тези теми са напълно изяснени.

        Лично за мен тези събрания имат и тази добра страна, че аз постепенно овладях изкуството на масовия оратор, че се появи нужният патос и аз се научих на онези жестове, които са необходими на оратора, изказващ се пред хилядни събрания.

        Вече споменах, че в онези времена на откритите събрания изобщо не се чуваха ръководителите на днешните групи и партии, които сега твърдят, че именно те са извършили преврата в общественото мнение. Дори някой от така наречените национални политици и да е излизал с доклад на подобна тема, то е било само пред събрание от съмишленици, т.е. пред такава аудитория, която предварително е била съгласна с оратора и се е нуждаела, може би, само от подкрепа на своите възгледи. Но такива събрания, разбира се, не бяха от голямо значение. Важно беше да завоюваме онези хора, които досега поради своето възпитание, поради традициите, се намираха в лагера на противника.

        Сега ние можахме да използваме в интересите на нашата пропаганда и прокламациите. Още докато бях на военна служба, написах листовка на тема "Брест-Литовск и Версай", излязла в много голям тираж. Сега преиздадох тази прокламация и за партията. Резултатите бяха превъзходни. На първите ни събрания всички столове обикновено бяха затрупвани с всевъзможни листовки, вестници, брошури и т.н. Но най-важно значение имаше все пак устното слово. Единствено устната реч е способна да направи конкретен преврат в умовете. За това има достатъчно важни психологически причини.

        В първата част на настоящето съчинение аз вече показах, че главният фактор на най-големите световни преврати винаги е била устната реч, а не печатното слово.По повод на това мое твърдение в буржоазния печат се поведе дискусия. Част от нашите буржоазни мъдреци сметна за необходимо да се противопостави. Но какъв беше реалният повод за тези възражения? Дори самите мотиви, по които тези господа се обявиха против мен, говорят за тяхната неправота и за моята правота. В действителност буржоазната интелигенция протестира против този мой възглед само защото тя самата е абсолютно лишена от устния дар да въздейства върху масата. Нашата интелигенция изцяло се отдава на писателска дейност. Агитаторската устна реч не е нейна професия. Постепенно отучвайки се да говори с народа, нашата интелигенция неизбежно губеше и, в края на краищата, напълно загуби способността да разбира психологията на масата.

        Ораторът, който се изказва пред народната маса, чете по лицата на аудиторията, доколко тя разбира онова, което й говори, доколко му съчувства. Аудиторията начаса внася известни поправки в това, което говори ораторът. Между оратора и неговите слушатели винаги съществува известен контакт. Писателят не може да каже нищо подобно за себе си. Та той никога не вижда по-голямата част от читателите си. Вече само поради това писателят неизбежно придава на писанията си съвсем обща форма. Пред очите му няма аудитория, която да вижда непосредствено. Това неизбежно лишава печатното слово от достатъчна гьвкавoст, от достатъчно разбиране на психологическите нюанси. Блестящият оратор по правило ще бъде и не лош писател, а блестящият писател никога няма да бъде оратор, освен ако специално не се е упражнявал в това изкуство. Трябва още да имаме предвид, че масата е инертна и ленива. Тя неохотно взема в ръце печатното произведение, особено ако човекът от масата не е убеден предварително, че в дадена книжка ще намери именно онова, в което самият той вярва и на което самият той се надява. Книгите с определена насока обикновено се четат от хора, които сами спадат към нея. Само прокламацията или плакатът могат още да разчитат, поради краткостта си, да бъдат прочитани понякога и от противниците и с това да им окажат мимолетно влияние. Рисунката във всичките й форми, включително филма, има вече по-големи шансове. Тук на човек не му се налага много да си напряга мозъка. Достатъчно му е да погледне рисунката и най-много да прочете краткия обяснителен текст към нея. Не е същото, като да прочетеш цяла книжка или брошура.

        Рисунката действа на човека бързо, може да се каже - с един удар. Тук не е необходимо много време, както е при четенето.Но най-важното е това, че печатното произведение може да попадне в различни ръце, а формулировката си остава една и съща. А всъщност, знаем, че формулировката има голямо значение и че всяко произведение оказва толкова по-голямо влияние, колкото повече е приспособено именно към даден кръг читатели. Книга, написана за широките маса, трябва да бъде написана съвсем в друг стил, отколкото книга, имаща предвид само тесния кръг на висшата интелигенция.

        В малко отношения печатното произведение може също така да се приспособява към своята аудитория като устно слово.

        На всеки оратор, разбира се, се налага много пъти да говори на една и съща тема. Но ако той е действително велик и гениален народен оратор, ще съумее все пак да разнообрази по форма материала си. Такъв оратор винаги чувства своята аудитория и спонтанно подбира именно онези думи, които са необходими, за да стигне до сърцето на дадена аудитория. Ако му се случи мъничко да сбърка, той веднага ще го почувства и начаса ще направи необходимата поправка. Вече казах, че истинският оратор по лицата на слушателите си чете и вижда, първо, разбират ли онова, което говори, второ, способни ли са внимателно да следят изложението му, трето, убеждава ли ги онова, което казва. Ако забелязва, че аудиторията не го разбира, веднага сменя тона и започва да говори много по-просто и популярно, така че да го разбере и най-изостаналия слушател. Ако забелязва, че на аудиторията й е трудно да следи целия ход на изложението, начаса сменя темпото на речта и започва да излага мисълта си по-бавно, по-подробно и по-схематично, докато не почувства, че аудиторията вече напълно спокойно следи нишката на доклада. Ако, най-сетне почувства, че аудиторията не е напълно убедена от аргументите му, започва да привежда все нови и нови доводи и примери, започва да анализира разпространените възражения, неизказаните съмнения и системно предъвква мисълта си до момента, в който почувства, че в залата са изчезнали и последните остатъци от опозицията, докато пак по лицата на слушателите си не види, че аргументацията е разбрана и приета и че последните съпротивляващи се слушатели са капитулирали.

        Често на оратора му се случва да се натъква на предразсъдъци, които са само продукт на чувството, а не на ума. Най-често тук се сблъскваме с инстинктивно недоброжелателство, с несъзнателна омраза, с предвзето отрицателно отношение. Да се преодолеят такива несъзнателни настроения е много по-трудно, отколкото да се надвие един или друг погрешен принципен възглед, базиращ се върху неразбирането, да речем, на една или друга научна истина.

        Погрешните научни възгледи, неправилното политическо разбиране могат да се надвият с разумни аргументи. Вътрешната съпротива на хората, базирана върху чувството, по този начин не ще преодолееш никога. Тук трябва да се действа изключително с призив към тайнствената област на чувствата. Такава задача е вече съвсем непосилна за писателя. Тук е необходим само оратор.

        За примери няма защо да отиваме далече. Пред нас е стоустата буржоазна преса. Нейните вестници се списват много сръчно. Тиражите им достигат много милиони. Тази преса наводнява всички краища на страната. И какво? Всичко това не пречи на широки слоеве от народа да остават непримирими врагове на буржоазния свят. Цялата тази вестникарска и книжна вълна отскача от низшите слоеве на народа като топка от стена. Всичките усилия на нашия интелектуален свят в това отношения отиват напразно. Какво доказва това? Едно от двете - или че всички печатни произведения на съвременния буржоазен свят нищо не струват, или че печатните произведения изобщо не достигат до сърцето на широките народни маси. Последното е особено вярно, ако печатните произведения абсолютно не съответстват на психологията на масата, което в дадения случай е така.

        И нека не ни казват /както стори наскоро един берлински вестник от лагера дойчнационале, че примерът на марксизма и главното съчинение на Карл Маркс опровергават нашите разсъждения. Няма нищо по-повърхностно от това погрешно твърдение. Гигантското си влияние върху масата марксизмът получи не благодарение на онези негови печатни произведения, в които се излага формалното учение на еврейската мисъл, а изключително благодарение на грандиозната устна пропаганда, която въздейства върху масите вече в продължение на много години. Можем да гарантираме, че от сто хиляди немски работници максимум сто души познават марксовия "Капитал". Това съчинение се изучава главно от интелигенцията и особено от евреите, а съвсем не от широка маса привърженици на марксизма от низшите слоеве на народа. Пък и това съчинение съвсем не е написано за широките маси, а изключително за еврейските ръководители, обслужващи машината на еврейските завоевания. Като топливо за цялата тази машина марксистите употребяват съвсем друг материал, а именно: ежедневната преса. Марксическата ежедневна преса радикално се различава от буржоазната по това, че в марксическите вестници пишат агитатори, а буржоазната, с извинение, агитация я правят драскачи. Обикновеният редактор на един социалдемократически вестник идва в помещението на редакцията си направо от народното събрание. Той превъзходно познава паството си. Буржоазният драскач изобщо рядко напуска кабинета си. На народните събрания той изобщо не ходи. А и да отиде, веднага ще се разболее само от лошия въздух. Ето защо неговото печатно слово остава съвсем безпомощно и безсилно да оказва влияние на широките народни маси.

        Милиони привърженици сред работниците марксизмът получи поради печатните произведения на своите църковни отци, а в резултата на неуморната и наистина грандиозна пропагандаторска работа на десетки хиляди неуморни агитатори, започвайки от най-големите апостоли на гоненето и свършвайки с малките чиновници от профсъюзите, дребните секретари и дискусионни оратори.

        Тази именно пропаганда подготви контингента от хора, които след това станаха постоянни читатели на социалдемократическата преса. Пък и самата тази преса също се пише повече на разговорния език. В техните вестници не пишат, а "говорят". Дейците от буржоазния лагер - професори, учени, теоретици, всевъзможни писатели -понякога се опитват да излизат и като оратори. Докато марксистките оратори почти винаги излизат и в ролята на писатели. Та в последния случай става дума преди всичко за евреи.

        Ето действителната причина, поради която вестникарският свят не е в състояние да окаже що-годе сериозно влияние върху настроенията на широките слоеве на нашия народ. Известна роля тук, разбира се, играе и това, че самите тези вестници се намират в ръцете на евреи, а последните никак не са заинтересувани да научат масата на нещо добро.

        Крайно трудно е, както вече казахме, да се преодоляват несъзнателното враждебно настроение на аудиторията, предразсъдъците, базирани върху чувствата, предвзетите мнения, неясните усещания и т.н. Тук се налага да се съобразяваме просто с безтегловни фактори. Умелият оратор ще ви каже, че успехът на едно събрание зависи сериозно дори от такъв фактор като часовете, в които се провежда. Същият оратор, който чете същия доклад на същата тема, ще предизвика съвсем друго впечатление у аудиторията, ако събранието се провежда в десет часа сутринта, или в три часа след обяд, или вечерта. Когато още нямах достатъчно опит, аз сам определях събранията за сутринта. И аз още много добре си спомням неуспеха на събранието, което обявихме за сутринта в помещението на мюнхенския ресторант "Кандл" с цел да протестираме "против безобразията в заетите от чуждестранни войски немски територии". Тогава това беше най-голямото помещение в Мюнхен и нашият риск беше доста голям. И ето че решихме, че ще се събере повече народ и че за всички наши привърженици ще бъде по-лесно да дойдат на събранието, ако го обявим за неделя в десет часа сутринта. Резултатът беше много лош, макар и същевременно във висша степен поучителен. Народът дойде. Залата беше пълна. Външното впечатление беше импозантно. Но в същото време настроението на събранието беше абсолютно ледено. Не се усещаше никаква топлота. И аз самият като докладчик се чувствах дълбоко нещастен, че не мога да създам абсолютно никакъв контакт между себе си и слушателите. Говорих в това утро съвсем не по-зле, отколкото винаги, а нямаше никакъв ефект? Напуснах залата на събранието съвсем неудовлетворен, но получих ценен урок. По-късно още няколко пъти повторих този опит и резултатът беше същият.

        В края на краищата тук няма нищо за чудене. Опитайте се да отидете на театър, да речем, в три часа след обед и опитайте да отидете на същата пиеса със същия състав от артисти на вечерно представление в 8 часа вечерта и ще бъдете поразени от това колко различно ще е впечатлението. Един наблюдателен човек, способен да си дава сметка за собствените си настроения, веднага ще почувства огромната разлика между впечатлението, което се получава от дневното и впечатлението, което се получава от вечерното представление. Това се отнася дори и за киното. Последният пример е особено важен, защото в примера с театъра може да се възрази, че във вечерното представление артистите може би са се старали повече, и т.н. докато кинематографичният филм е еднакъв и в 12 ч. на обяд, и в 9 часа вечерта. Не, работата е именно в това, че самото време през деня оказва своето определено влияние върху зрителя. Същото влияние оказвай помещението. Има такива помещения, които винаги и неизменно оставят зрителя и слушателя студен. Видимо обяснение не може да се намери, и все пак е факт, че нещо пречи и истинско настроение не се създава.

        Във всичките тези случаи задачата се състои в това да се въздейства по съответен начин върху волята на слушателя или зрителя.Най-много това важи за събранията, в които аудиторията е съставена от хора с противоположни желания и върху които хора ораторът иска да окаже въздействия в противоположна насока. Очевидно волята на човека от сутринта, а може би през целия ден е още по-силна, отколкото вечер; затова даденият слушател оказва на оратора с противоположни възгледи по-голяма вътрешна съпротива сутринта, а не вечерта. Очевидно, вечер обикновеният човек е по-податлив на волята на по-силния, в дадения случай на докладчика. Тъй като подобни събрания не са нищо друго освен своего рода двубой между две различни настроения. И дори за един истински оратор, притежаващ забележително красноречие, притежаващ черти на апостол, все пак е по-лесно да преубеди човека в онези часове на деня, когато самата природа вече е отслабила неговата съпротивителна сила, отколкото в онези часове на деня. когато този човек още притежава цялата си енергия и воля.

        На същата цел служи изкуствената, но същевременно тайнствена обстановка, създавана от католическата църква: горящи свещи, кандилници, мириси и т.н.

Истинският оратор именно в своите двубои с противника, когото се стреми да приобщи към своята вяра, постепенно придобива поразително фина психологическа чувствителност, която почти напълно липсва на писателя. Ето защо може да се каже, че но принцип печатните произведения са по-пригодни само за задълбочаване и затвърждаване на вече съществуващи мнения. Всички действително велики исторически преврати са били извършвани посредством устното слово, а не посредством нечетни произведения. Последните винаги са играли само подчинена роля.

        Нали всички знаем, че френската революция съвсем не е била резултат на философски теории. Тази революция не би я имало, ако демагозите на големия стил не бяха създали цяла армия от хора, подложили на гонение монархията, системно раздухващи страстите на страдащия народ - докато накрая не се е разразил чудовищния взрив, накарал да трепери цяла Европа. Същото трябва да кажем за най-големия революционен преврат на новото време. Не съчиненията на Ленин направиха болшевишката революция в Русия. Главна роля изигра ораторската дейност на големите и малки апостоли на омразата, разпалили страстите на народа в невероятни мащаби.

        Народът, състоящ се от неграмотни хора, беше въвлечен в комунистическата революция не чрез четенето на теоретичните съчинения на Карл Маркс, а чрез картините на онези небесни блага, които им рисуваха хиляди и хиляди агитатори, ръководещи се, разбира се, само от една определена идея.

        Така е било, така ще бъде винаги.Крайно характерно за нашата нещастна, откъсната от живота немска интелигенция е, че и според нея писателят винаги има умствено превъзходство над оратора. В този смисъл се разпространява и споменатия от нас вестник от лагера дойчнационале. Своята аргументация този нещастен вестник потвърждава с това какво разочарование понякога предизвиквала речта на признат голям оратор, след като бъде напечатана. Това ми напомня друг епизод, който ми е останал в паметта от времето на войната. По онова време се появи книжка с речи на Лойд-Джордж, който тогава беше още английски военен министър. Нашият буржоазен немски печат веднага подложи тази книжка на "най-фин" критически анализ и като две по две доказа, че речите на Лойд-Джордж са абсолютно банални, ненаучни, недостатъчно фини и т.н. В това време томчето речи на Лойд-Джордж попадна и в моите ръце. Аз прочетох на един дъх тази книжчица и се убедих веднага, че имам пред себе си образци на ораторското изкуство и изумително умение да въздейства върху психологията на масите. Оставаше ми само горчиво да се посмея над нашите вестникари, които абсолютно не бяха в състояние да разберат значението на тези речи. Нашите мастилени кули съдеха за речите на Лойд-Джордж по онова впечатление, което те правеха на нашите надути преситени интелигенти. Всъщност, великият английски демагог Лойд-Джордж базираше речите си изключително върху това да окаже колкото е възможно по-голямо въздействие на действително широките маси на своя народ. И той беше, разбира се, съвсем прав. От гледна точка на този критерий речите на английския военен министър бяха превъзходни, бяха образцови и показваха изумително разбиране на народната душа от този оратор. Именно затова речите на Лойд-Джордж действително бяха оказали огромно влияние върху английската тълпа.

        Сравнете тези речи на Лойд-Джордж с безпомощното бъбрене на немския оратор Бетман-Холвег. Външно речите на последния биха могли да изглеждат "по-фини", но в действителност речите на Бетман доказваха само това, че този човек съвсем не умее да говори със своя народ, тъй като абсолютно не го познава. За врабчия мозък на "образования" немски журналист остава съвсем неразбираемо защо Лойд-Джордж е могъл да окаже такова гигантско влияние върху масата, а "образованата" дрънканица на Бетман, която толкова се харесваше на нашите "умни" журналисти и интелигенти, нямаше никакво влияние върху масата. Че Лойд-Джордж не само не отстъпва по гениалност на Бетман-Холвег, но многократно го превъзхожда -това той доказа именно чрез факта, че бе успял да придаде на речите си такава форма, която му бе отворила сърцето на народа му и му бе дала възможност напълно да подчини народа на своята воля. Този англичанин доказва превъзходството си над разните Бетмановци именно с това, че умееше да говори със своя народ просто, ясно, изразително, привеждайки леки и достъпни примери, въздействайки върху чувството и въображението на масата. Речта на истинския държавен деятел трябва да се оценява не по онова впечатление, което тя прави на университетските професори, а по онова влияние, което оказва върху широките слоеве на народа. Ето единственият критерий, позволяващ да се съди за степента на действителната гениалност на даден оратор.

        Нашето движение е още много младо. И ако то от нищо стана вече такава голяма сила, и ако всички външни и вътрешни врагове са принудени да му оказват чест чрез своето преследване, трябва да припишем това само на факта, нито за момент не изпускаме от очи приведените по-горе съображения.

        Печатната литература на нашето движение има, разбира се, важно значение на партията. Но в сегашната обстановка нейната роля е най-вече в това да придава единство на мисленето на ръководния слой работници - на висшите и низши ръководители на движението. Да вербува масите, настроени още враждебно към нас е призвано главно устното слово. Вземете един убеден социалдемократ или, да речем, фанатично настроен комунист. Че ще вземат ли те въобще в ръце някоя националсоциалистическа брошура! А още повече няма да почнат да купуват наши издания, няма да ги четат, няма да придадат никакво значение на онази критика, която се съдържа в тях по адрес на собствения им мироглед. Пък и вестник на чужда партия вземат в нашия век много рядко. Отделен брой на вестника впрочем не може и да окаже що-годе сериозно влияние. Един изолиран брой на вестник от който и да е лагер не дава ясна представа за възгледите на този лагер и затова не може да окаже влияние върху читателя. Повечето хора от масата освен това са принудени да пресмятат всеки свой пфениг и вече само поради това от обикновения човек не може да се очаква да се абонира за вестник на противния лагер, само за да има възможност обективно да се ориентира за разногласията. От десет хиляди души едва ли ще се намери един, който да постъпи така. Само тогава, когато човек вече е завербуван от дадено движение, той ще се абонира за вестника на партията и то главно за да бъде в течение на собствения си партиен живот.

        Съвсем друго нещо е кратката прокламация, написана на "разговорен" език. Ако прокламацията се раздава безплатно, то вече с голяма охота я вземат в ръце. Известна роля тук играе и това в заглавието да е означена темата на прокламацията. Ако става дума за въпрос, който в даден момент интересува всички, ако тази тема е на устата на всички, то прокламацията се разграбва като топъл хляб. Тази листовка обикновено я разглеждат повече или по-малко внимателно, такава листовка понякога успява да насочи вниманието на читателя в нова насока, да предизвика у него интерес към ново движение и т.н. Но и листовката дори в най-благоприятния случай дава само лек тласък в определена посока. Да доведе работата докрай, т.е. да завоюва човека, тя не може. Листовката може само да обърне вниманието на прочелия я върху някакъв нов факт, нов лозунг и т.н. Влиянието на листовката се налага да бъде затвърдено с други средства. Тук спада преди всичко масовото събрание.

        Ако даден човек е започнал да клони към определено ново младо движение, то отначало той все пак се чувства още несигурен. И именно тук идва на помощ масовото събрание. Картината на голямото събрание, състоящо се от хора еднакво настроени, най-често действа ободряващо на човека, който все още се готви да встъпи в редовете на новото движение. Вземете войника на фронта. Заедно със своята рота, с батальона, заобиколен от всички страни от другарите си, той отива на бой по-смело, отколкото тогава, когато е предоставен на самия себе си. В групата той се чувства все пак донякъде в безопасност, макар че в действителност съвсем не е така.

        Когато човек попадне на голямо събрание или на голяма демонстрация, това не само подкрепя настроението му, но му дава определена връзка със съмишлениците, изработва у него корпоративен дух. Ако даден човек е само пръв привърженик на ново учение в даден завод, в дадено предприятие, работилница и т.н. понякога му е трудничко и той се ободрява като вижда, че е войник на голяма армия, член на обширна корпорация. Това усещане той получава за пръв път само когато попада на първото голямо масово събрание или масова демонстрация. От своята малка работилница или своето голямо предприятие, където отделният човек се чувства съвсем малък, новият привърженик на новото движение за пръв път попада на масово събрание. Тук той веднага вижда хиляди и хиляди хора, настроени като него. Веднага го заобикаля атмосфера на шумен ентусиазъм, присъща на събрание, където присъстват три-четири хиляди души от един лагер. Тази атмосфера увлича. Очевидният за всички успех на събранието пробужда подем и в този нов посетител, и за пръв път окончателно се освобождава от таените още в него вътрешни съмнения. Човекът неволно се поддава на онова вълшебно влияние, което ние наричаме масово самовнушение. Волята, страстта, силата на хилядите се акумулира във всеки отделен участник на събранието. Човекът, престъпил прага на събранието още с известно съмнение в гърдите, сега го напуска с гордо вдигната глава: той е придобил пълна вяра в своето дело, станал член на определен колектив.

        Нашето националсоциалистическо движение никога не трябва да забравя за всичко това. Ние никога няма да се поддадем на внушението на буржоазните глупци, които, виждате ли, много добре разбират всичко и все пак успяха да проиграят една голяма държава, да проиграят господството на собствената си класа. Да, те страшно са умни, тези господа; те умеят всичко и не съумяха да направят само една дреболия - не съумяха да попречат на това целият немски народ да попадне в обятията на марксизма. Тук те се провалиха по най-жалък начин. Не е ли ясно, че тяхното самомнение и надутост са само родни братя на глупостта и невежеството им.

        Ако тези господа не искат да признаят великото значение на устното слово, това обяснява много просто факта, че самите те прекалено добре са се убедили в безсилието на своето слово.

Anfang