Глава II

 

Държавата

 

        Още през 1920-1921 г. от кръговете на съвременния, надживял себе си буржоазен свят срещу нашето младо движение се посипаха упреци, че сме били отричали съвременната държава. На това основание рицарите-джуджета от всички партии се смятаха в правото си един през друг да предлагат мерки за преследване на нашето младо движение, което ставаше все по-неудобно за тях. Тези господа съзнателно забравяха, че и буржоазният свят днес под думата "държава" разбира абсолютно различни неща, че еднообразно определение на понятието "държава" няма според тях самите, пък и не може да има.

        Най-общо казано, може да разделим съществуващите възгледи за ролята на държавата на три групи:

        а/ Групата на онези, които под държава разбират просто повече или по-малко доброволно обединяване на хора под егидата на една и съща правителствена власт.

Тази група е най-многобройна. В нейните редове преди всичко се обединяват онези фетишисти на съвременния принцип на легитимизма, в чиито очи волята на човека в цялата тази работа не играе изобщо никаква роля. Ако пред нас е фактът за съществуването на тази и тази държава, то вече само това е достатъчно, за да се смята дадената държава за свещена и неприкосновена. За да подкрепят тази нелепа идея, те издигат на пръв план кучешката вярност към така наречената идея за "държавния авторитет". По замахване на пръчицата тези хора превръщат простото средство в самостоятелна цел. Според тях излиза, че не държавата съществува, за да служи на хората, а хората съществуват, за да се кланят до земята на авторитета на държавата, включвайки тук последния кариерист, който също въплъщава този "авторитет". За да не се смени с безпокойство това перманентно състояние на тихо възторжено почитание -властимащите трябва да осигурят "тишина и ред". Последните също се превръщат от средство в самоцел. Държавната власт трябва да се грижи за "тишина и ред", а "тишината и редът" на свой ред трябва да се грижат за дълголетието на държавата. С това се изчерпва целият живот на държавата.

        В Бавария тези "принципи" отстояват фокусниците от баварската народна партия, местните издънки на партията на центъра. В Австрия тези "принципи" са били защитавани на времето от черно-жълтите легитимисти. В самата Германия тези възгледи Честичко се защитаваха, за съжаление, от консервативни елементи, останали в границите на същите възгледи за ролята на държавата.

        б/ Втората група е по-малобройна. Към нея спадат онези, които не се задоволяват с голия факт за съществуването на дадена държава, а изтъкват още някои условия. Хората с такива възгледи не се задоволяват с това, че еди какво-си количество граждани живеят под егидата на една правителствена власт, но изискват още еднаквост на езика, изхождайки при това, наистина, само от административно-технически съображения. В очите на тази група държавната власт не е единствена и изключителна цел на съществуването на държавата. Те изтъкват освен това и критерия за благополучието на поданиците. В тези кръгове обичат вече да говорят и за "свободата", като, наистина, много невярно си представят какво именно е свобода. Формата на управление вече не им се струва неприкосновена, тя вече може да бъде подложена на обсъждане от гледна точка на целесъобразността. Древният произход на тази форма на управление също вече не служи в очите на тези хора за броня срещу всяка критика. Тази група подхожда към въпроса за държавата преди всичко с критерия за благополучно икономическо развитие. Решаващ момент в очите на тази група е стопанският фактор, рентабилността. Тези възгледи са представени най вече от нашето средно немски бюргерство, в честност от либералната демокрация.

        в/ Третата група в цифрово отношение е най-слаба.Тя вижда в държавата вече средство за завоюване на определени политически позиции за народа, обединен от един език и явяващ се главен носител на държавната идея. Наистина, самите политически цели, които трябва да преследва държавата, още не са достатъчно ясни и на тази група. Стремежът в държавата да съществува един държавен език се определя у тези хора от това, че по този път те разчитат да постигнат разширяване на територията и увеличаване на политическата власт на своята държава. Но същевременно ги ръководи и това неправилно по същността си мнение, че чрез влиянието на езика е възможно да се проникне в нови територии и да бъдат те "национализирани".

        Невъзможно беше без тежка досада да наблюдаваме как в тези кръгове през последните десетилетия си играеха с думата "германизиране". Аз лично още си спомням как през времето на моята младост този термин водеше до абсолютно невероятни грешки. Дори в кръговете на общогерманското национално движение често можеше да се чуе мнението, че с помощта на правителството австрийските немци лесно ще могат да провеждат "германизиране" на австрийското славянство. Те нямаха дори представа за това, да се "германизира" може само земята, а не хората. Под "германизиране" те разбираха тогава всъщност само външно усвояване /пък и то по принуда/ на немския език. Но нали би било абсолютно чудовищна грешка да мислим, че например един негър или китаец се превръщат в "германци", ако се научат да говорят немски и да речем, са готови да дадат гласовете си на изборите на една или друга немска партия. Нашият буржоазен национален свят и хабер си нямаше, че такова "германизиране" в действителност е дегерманизиране. Тъй като, натрапвайки на хората общ език, ние само външно заличаваме онази разлика, която досега повече е биела на очи, и по този начин слагаме начало на процеса на смесването на расите, постигайки с това не германизиране, а унищожаване на елементите на германизма. В историята често е имало случаи, когато народът-завоевател по силата на външната принуда е натрапвал езика си на завоюваните народи, но след някакви си хиляда години сее оказвало, че на този език говори всъщност вече съвсем друг народ и победителите на дело са се превърнали в победени.

        Народността или по-добре казано, расата, се определя не от общността на езика, а от общността на кръвта. От това произтича, че за истинско германизиране би могло да се говори само в случай, че в резултат на този процес можем да постигнем победените да имат германска кръв.  Но  това  е  невъзможно.  В  резултат  на кръвосмешението се получава само такава промяна, която понижава нивото на по-високата раса. В крайна сметка по такъв начин се получава само унищожаване на онези качества, които на времето са довели да победа народа-завоевател. В процеса на смесването на нациите особен ущърб търпят културните сили. И то въпреки че смесените нации ще говорят на езика на предишната, по-висока раса. В продължение на определен период още ще има известно съревнование между различните черти на характера на двете смесили се нации. Постепенно слизайки надолу, смесилите се народи могат въпреки това да покажат последните пламъци на ярко културно развитие. Понякога тези избухвания имат неочаквано голям размах. Но това са само избухвания. В първите поколения на кръстосването превес има още кръвта с по-високо качество, но окончателният продукт на смесването неизбежно ще бъде по-близко до нисшата раса. Окончателният резултат неминуемо ще бъде културният регрес. Сега трябва да смятаме само за щастие, че такова "германизиране" на Австрия в епохата на Йосиф II не сполучи. Ако беше успяло, то австрийската държава вероятно щеше да се запази, но само с цената на понижаването на расовото равнище на немската нация. В продължение на столетия в старата Австрия може би би изкристализирал известен инстинкт за стадност, но самото "стадо" би слязло при това с няколко стъпала по-ниско. Народът-носител на държавната идея в Австрия може би щеше да бъде създаден, но при това неизбежно би загинал народът-носител на културата.

        За германската нация е много по-добре, че този процес на смесване не се извърши, макар това и да не беше резултат на благородна далновидност, а само резултат на късогледата ограниченост на Хабсбургите. Ако смесването беше станало, то едва ли сега бихме могли да говорим за австрийските немци като за голям културен фактор.

Но не само в Австрия, а и в самата Германия така наречените национални кръгове често са изхождали и изхождат от същия идеен кръг. Нали, например, изтъкваната от мнозина полска "политика" с цел "германизирането" на Изтока, излиза за съжаление от същите тези лъжливи предпоставки. Хората и тук разчитат да постигнат "германизиране" посредством простото внедряване на немския език. Но и тук бихме могли да получим само печални резултати: полският народ би си останал полски народ, само изразяващ на чужд език собствените си, чужди за нас идеи. Такъв чужд на нашата раса народ със своята по-ниска степен на развитие само би компрометирал достойнството и висотата на нашия собствен народ.

        Помислете си, каква огромна вреда ни донася само това обстоятелство, че емигриралия в Америка евреин, умеещ криво-ляво да изкълчва немския език, в САЩ го приемат понякога за немец. Нали на пръв поглед на никого и през ум не може да му мине, че щом като тази въшкава емиграция от Изтока ползва немския език, то значи и произходът й е немски. А всъщност на първо време именно ние до известна степен носим в очите на американците отговорност за тези въшкави евреи.

Полезно германизиране в хода на историята е било онова германизиране на земята, което нашите предтечи са провели с оръжие в ръце, завоювайки определени земи и заселвайки ги с немски селяни. Но доколкото в резултат на това в нашия народен организъм се е вляла чужда кръв, нашите прадеди също са съдействали за бъдещото ни раздробяване и за нашия немски свръхиндивидуализъм, който за жалост в някои кръгове се разглежда като нещо твърде положително. За тази трета група държавата също до известна степен е още самоцел; в запазването на дадена държава тази група също вижда висшата задача на човешкото битие.

        В заключение можем да кажем: всичките тези възгледи се обединяват от неразбирането на онази главна идея, че цялото развитие на културата се обуславя преди всичко от расата и затова главна задача на държавата трябва да бъде запазването на расата, от което преди всичко зависи целият ход на развитието на човешката култура.

        Най-крайни логически изводи от тези неверни възгледи върху същността и целта на държавата съумя да направи евреинът Карл Маркс. Буржоазният свят сам със собствените си ръце откъсна идеята за държавата от идеята за расата и както не съумя вместо расовата гледна точка да изтъкне някаква друга, равностойна, само отвори по този начин вратата на онова учение, което отрича самата държава

като такава.

        Ето защо вече и в тази област борбата от страна на буржоазния свят против марксическия интернационал неизбежно до нищо не води. Буржоазният свят сам подрони онзи фундамент, който трябваше да бъде опора на собствените му идеи. А изпеченият противник веднага долови къде е слабото място на врага и се нахвърли върху него с помощта на това оръжие, което буржоазният свят, без да иска,му даде в ръцете.

        Ето защо първото задължение на нашето движение, базиращо се на общонародническия мироглед, е грижата да бъде най-после създадено единство на възгледите върху целта и същността на

държавата.

        Правилният принципен възглед върху държавата се състои в това, че държавата не е цел, а средство към целта. Наистина без държава няма висока човешка култура, но самата държава не е още главен фактор на културата. Главен фактор на последната е изключително наличието на раса, способна на стане творец на културата.

        Нека на земята да съществуват стотици най-образцови държави, но ако измрат носителите на културата - арийците, то на земята не би останала никаква култура, поне донякъде съответстваща на духовното равнище на съществуващите днес най-културни народи. Можем да отидем още по-далеч. Може да се каже, че фактът на съществуването на държавата още в ни най-малка степен не ни избавя дори от унищожаването на целия човешки род, ако в резултат на гибелта на най-високите раси се лишим от най-високите духовни качества и духовна еластичност.

        Ако в резултат на някакво тектоническо събитие земната повърхност дойде в неспокойно състояние и от океанските вълни се надигнат нови Хималаи, то цялата човешка култура би могла да загине поради една такава ужасна катастрофа. В резултат на това бихме видели гибелта на всички държави, разрушаването на всякакъв ред, унищожаването на всички документи на хилядолетното развитие. В резултат - само едно мъртво поле, покрито с вода и кал. Но ако в този ужас и хаос е оцеляло дори само едно много малко количество хора от културна раса, то след хилядолетия на земята пак биха се появили признаци на човешка култура и творческа сила. Завинаги, навеки земята би била опустошена само в случай, че загине последната културна раса и всичките й до един отделни представители. Същата мисъл от друга страна потвърждават и примерите на някои съвременни държави. Ако дадена зачатъчна държава не притежава раса с достатъчно високо качество, тя така и няма да стигне по-далеч от зачатъците и може окончателно за закрее. Както известни видове животни от доисторическия период е трябвало да изчезнат и да отстъпят място на други, така и човекът е принуден да изчезне, ако не му достигат духовни сили, които единствени му осигуряват нужното оръжие в борбата за самосъхранение.

        Не самата държава създава определена степен на културата. Държавата само запазва расата, а последната определя степента на културата. Държавата сама по себе си може да съществува цели столетия, без да се променя, а в същото време в резултат на расово смесване културните способности на народа да са вече отдавна деградирали и цялото му жизнено равнище да е спаднало в огромна степен. Нашата днешна държава, например, може в качеството си на формален механизъм да влачи своето съществуване още толкова и толкова години и в същото време системното отравяне на нашата раса неизменно снижава културното равнище на народа и сега вече води до явления, пред които човек се ужасява.

        Ето защо е необходимо да констатираме: не държавата е главната предпоставка за възникването на човек от по-висока порода, а расата.Това свойство на расата е вечно. Необходими са само съответни външни условия, за да може то практически да се прояви. Културно надарените, творчески нации, или по-добре казано раси, са носили в себе си тези полезни качества и тогава, когато неблагоприятните външни обстоятелства са им пречили да се проявят. Ето защо най-груба грешка е да се представя работата така, сякаш германците от епохата до Рождество Христово са били "лишени от всякаква култура", били са "варвари". В действителност не е имало нищо подобно. Само суровостта на северното им отечество ги е поставила в такова положение, което е пречело на развитието на творческите им сили. Ако бяха попаднали в по-благоприятната обстановка на юга и ако в лицето на низшите народи бяха си намерили необходимата работна сила, то заложените в тях, но временно дремещи способности биха разцъфтяли пищно, абсолютно по същия начин, както това е било с древните гърци. Обаче не трябва да се мисли, че за тези творчески способности висшите раси са задължени само на северния климат. Преселете от север на юг, да речем, лапландците или ескимосите и те няма да станат от това народи, способни да творят култура. Не, тази прекрасна творческа способност е присъща само на ариеца. Тя може временно да спи в него, ако е поставен в неблагоприятни условия, ако е попаднал в обстановка на твърде негостоприемна природа, но тя ще се появи в него веднага, щом попадне в по-благоприятна природна среда.

        Оттук произтича следното.

        Държавата е средство към целта. Нейната собствена цел се състои в запазването и в по-нататъшното развитие на колектива от еднакви във физическо и морално отношение човешки същества. Това запазване се отнася преди всичко само за онова ядро, което действително принадлежи към дадена раса и й осигурява развитието на онези сили, които са заложени в нея. Част от това ядро ще осигурява запазването на физическия живот, а другата част ще съдейства за понататъшно духовно развитие. В действителност едната част създава предпоставки, необходими за другата.

        Държава, която, която не служи на тази цел е нещо уродливо, обречена е на гибел. Самият факт на нейното съществуване още нищо не доказва. Никой няма да каже, че успехът на една шайка флибустиери може да оправдае разбойничеството като институция. Ние, националсоциалистите, като борци за нов мироглед никога на трябва да заставаме на прословутата "почва на фактите", при това на фалшиви факти. Иначе бихме били не борци за нова велика идея, а жалки роби на съвременната лъжа. Ние трябва да се научим най-строго да правим разлика между държавата като известен съд и расата като съдържание на този съд. Този съд има някакъв смисъл само тогава, когато действително има възможност да запази и защити онова, което се съдържа в него. В противен случай той нищо не струва.

        И така, висша цел на действително народната държава трябва да бъде грижата за запазването на онова основно расово ядро, което единствено е способно да създава култура, да дарява на човечеството красота, достойнство и всичко възвишено. Ние, арийците, разбираме под държава само живия организъм на расата, който не само осигурява самото съществуване на тази раса, но й осигурява също така възможност за по-нататъшно развитие на всички заложени в нея способности до степен на най-висша свобода.

        Ето какво трябва да бъде държавата. Това, което сега ни натрапват под названието "държава", е само най-печален продукт на тежки човешки заблуди. Е, а неизбежен спътник на тези заблуди са неописуемите страдания на народа.

       Ние, националсоциалистите, напълно си даваме сметка за това, че защитавайки развитите по-горе възгледи за ролята на държавата, постъпваме като революционери, като каквито ни и заклеймяват на всяка крачка. Обаче ние мислим и действаме абсолютно независимо от това как ще се отнесат към нас съвременниците: дали ще ни аплодират, или ще ни порицават. Ние имаме само едно задължение: онова, което ни е възложено от истината. Ние ще изпълняваме своя дълг с твърдо убеждение, че бъдещите поколения ще проявят повече далновидност и не само ще разберат нашето сегашно поведение, но и ще го оправдаят и възнесат.

        За образцова можем да смятаме само онази държава, която не само съответства на жизнените условия на представяния от нея народ, но и сама чрез своето съществуване в действителност осигурява понататъшно развитие на този народ. И то - независимо от това какво общокултурно значение има дадена държава в рамките на целия останал свят. Тъй като задачата на държавата се състои не в това тя самата да поражда нови способности на нацията, а само в това да осигури свободно развитие на вече съществуващите, дадени нейни способности. Оттук произтича, че лоша ще наречем онази държава, която с всички условия на своето съществуване обрича на гибел расата - носителка на културата. И то независимо от това, че сама по себе си тази държава стои на известна културна висота. В действителност такава държава разрушава предпоставките за по-нататъшно съществуване на тази култура, която е създадена не от държавата, а от културно-творческите сили, заложени в самия народ. Държавата, както вече казахме, представлява само формата, но не самото съдържание. Степента на културност на даден народ по никакъв начин не може да бъде критерий за доброкачествеността на държавата, в която живее този народ. Напълно разбираемо е, че един високо надарен в културно отношение народ представлява нещо много по-ценно, отколкото да речем, едно или друго негьрско племе; и независимо от това, напълно възможно е държавата, в която живее този по-културен народ да съответства на целта си много по-малко, отколкото държавният организъм на негьрското племе на онези идеали, които стоят пред последното.

        Оттук произтича, че доброкачествеността или недобро качествеността на дадена държава за нас се определя само в зависимост от онази относителна полза, която дадена държава носи на даден конкретен народ, но в никой случай не от онова значение, което дадена държава има изобщо в рамките на целия останал свят. Този относителен критерий е много прост и лесен; много трудно е да се намери абсолютен критерий, тъй като тази абсолютна оценка зависи вече всъщност не от доброкачествеността на държавата, а от доброкачествеността и степента на издигнатост на самия народ.

        Затова, когато говорим за по-високата мисия на държавата, никога не трябва да забравяме, че тази мисия е заложена всъщност в качествата на самия народ и че задача на държавата е с цялата си органична сила да осигури свободно развитие на дадения народ.

        Ако затова ние искаме да осветлим въпроса каква- именно държава ни е нужна на нас, немците, ние трябва преди всичко да си ултраиндивидуализъм загубихме възможността да завоюваме световно господство. Ако в хода на историческото развитие немският народ беше имал също такова здраво единство като останалите народи, то германската държава днес безусловно би господствала над цялото земно кълбо. Ходът на световната история в този случай би бил абсолютно друг. И никой няма да се наеме да твърди, дали тогава не бихме успели действително да постигнем това, което сега ослепените пацифисти се опитват да постигнат със сълзи и въртене на опашка. Само тогава ние бихме могли да постигнем действително траен мир, тъй като мирът, базиран на победата на меча е много по-траен, отколкото "мирът", изкрънкан от сълзливите стари баби на пацифизма; само такъв мир щеше да бъде траен и само такъв мир би поставил цялото земно кълбо под ръководството на народа-господар, способен да осигури висш разцвет на културата.

        Обстоятелството, че ние нямахме единен, еднокръвен народ, ни струваше неописуеми страдания. Всяко немски князче може да получи своя собствена резиденция, но немският народ като цяло загуби онова господстващо положение, на което имаше пълно право. Нашият немски народ и до днес страда от тази раздробеност. Ала трябва да кажем, че онова, което в миналото и в настоящето носеше само нещастия, в бъдеще може да има благодетелна страна. Досега беше крайно вредно, че смесването на расите не стигаше до край и че у нас продължаваха да живеят късчета и съставни части от предишните самостоятелни раси. Но това все пак има и известна добра страна: благодарение на този ход на процеса чистотата на кръвта се запази макар и частично и част от населението се спаси от расовата деградация.

        Вярно е, че ако процесът беше стигнал до края, сега бихме имали пред себе си по-единен народен организъм; затова пък неговото културно равнище, както вече знаем от закона за смесването на които и да било раси, би било по-ниско от културното равнище на онази част от населението, която първоначално е стояла в расов смисъл по-високо. Тук именно е добрата страна на това, че у нас досега не се е стигнало до пълно завършване на процеса на смесваната на расите. Именно благодарение на това в Германия още има значителни групи северогерманци с чиста кръв, в които трябва да виждаме най-голямото си съкровище, най-голямата си надежда. В тъмните времена на пълно неразбиране на законите на расовото развитие хората не са си давали сметка за значението на този факт и просто са смятали, че всички хора са еднакви и равни. Сега ние знаем нещо друго. Сега ние разбираме, че ако процесът на смесване беше достигнал до самия си край, то възникналото ново единство може би щеше да ни осигури по-голяма външна сила, но затова пък най-високатата цел на човечеството щеше да бъде вече недостижима: единственият носител на по-висока култура би потънал в общия расов "кисел" на новия "единен" народ и по такъв начин би изчезнало онова племе, което е избрано от съдбата за извършване на по-велики дела.

        Съдбата беше милостива към нас в това отношение и без наше съдействие попречи да се извърши това нещастие. Нашата задача сега е да разберем и да използваме това обстоятелство.

        Който говори за високата мисия на немския народ на тази земя, той трябва да разбира, че тази мисия може да се състои само в създаването на такава държава, която ще вижда най-високата си задача в запазването и подкрепата на запазилите се още по-благородни части от нашия народ, а с това и на цялото човечество.

        По този начин държавата за пръв път в историята ще се нагърби с действително висока задача. Лозунгът за запазването на "тишината и реда" е само смешен. В най-добрия случай той може само до осигури "тихо" мошеничество и грабеж. А лозунгът за запазването и подкрепата на онази най-добра част от немците, която се е запазила на земята благодарение на божията милост - това ще бъде действително велик лозунг. Такава мисия действително е достойна за една велика държава.

        От мъртвия механизъм, който е имал досега самозадоволително значение, сега ще възникне действително жив организъм и неговата изключителна цел ще бъде служенето на висшата идея.

        Германската държава трябва да обхване в себе си всички немци и трябва да си постави като най-важна задача не само да събере и запази, но постепенно да помогне да заемат господстващо положение на онези най-ценни в расово отношение елементи, които у нас въпреки всичко са се запазили.

        Но това означава, разбира се, че днешният период на прострация трябва да се смени с период на борба. И преди всичко ние трябва да запомним две неща. Първо, че под неподвижен камък и вода не тече / "който лежи, ръждясва"/; и второ, че най-добрият начин за защита е настъплението, тъй като само то осигурява победата. Колкото по-велика е целта, която се рее пред нашите очи и колкото по-малко в дадения момент разбират величието на тази цел широките народни маси, толкова по-голямо значение ще придобият нашите успехи. Ако правилно сме разбрали нашата цел и ако поведем борба без колебание и с твърда вяра в нашето дело, успехът няма да ни накара прекалено дълго да го чакаме.

        На сегашните властимащи, разбира се, им се вижда по-спокойна работа да се "трудят" за запазването на статуквото, отколкото да бъдат принудени да се борят за едно неизвестно бъдеще. Много по-лесно е да се вижда в държавата по старому само прост механизъм, съществуващ единствено за да си осигури съществуването. Много по-лесно е да се повтарят празни фрази, че целият ни живот "принадлежи на държавата". Човек, разбира се, за това и съществува, за да служи на човечеството, а всички, излезли от недрата на народа - за да служат на народа. Естествено, много по-лесно е в държавната власт да се вижда само механизъм на определена организация, отколкото да се вижда в нея висшето въплъщение на инстинкта за самосъхранение, заложен в даден народ. В първия случай слабите хора виждат в държавната власт самоцел. Във втория случай в държавата трябва да се вижда само могъщо оръдие във великата и вечна борба за съществуване - оръдие, пред което всеки трябва да се преклони, защото в този случай става дума не просто за формално-механично учреждение, а за изразяване на общата воля за запазване на живота.

        Ето защо в предстоящата ни велика борба за нашия мироглед ние ще получим само много малко количество съюзници от средата на онези, които са остарели, за съжаление, не само физически, но и духовно. Само по изключение при нас ще дойдат старци с млади сърца и свеж ум. Но, разбира се, от средата на така нареченото общество при нас никога няма да дойдат онези, които виждат задачата на своя живот в запазването на днешния ред на нещата.

        Трябва да се съобразяваме не толкова с онези слоеве, които притежават зла воля, колкото с онази безкрайно голяма армия, която се състои, от една страна от изостанали и равнодушни, а от друга - от пряко заинтересувани от запазването на днешните порядки. На пръв поглед тази гигантски задача, с която се нагърбваме, може да изглежда безнадеждна, но в действителност именно величието на нашите задачи крие в себе си възможността за тяхната реализация.

        Нашият боен вик става сигнал, събиращ в нашите редове всичко, което е силно. Именно величието на целите ни отблъсква дребните хора веднага или го отсейва след известно време, но затова пък под нашите знамена се събират всички действително боеви натури. Необходимо е да си дадем ясна сметка за следното: ако на едната страна виждаме концентрация на висша енергия и решителност, а от друга страна - широките маси на равнодушните, то неголямото малцинство, събрало се в първия лагер, винаги ще вземе връх над грамадното болшинство останали във втория лагер. Световната история я правят малцинства, стига само в това числено малцинство да е въплатена голяма воля и голяма решителност.

        Огромността на задачите, които си поставяме, в очите на мнозина затруднява нашата победа; в действителност именно в това е заложена нашата победа. Във величието и трудността на нашата задача е заложено това, че в нашия лагер ще се съберат само най-добрите бойци. Именно в този подбор е гаранцията за нашия успех.

        Като правило самата природа често внася свои поправки в процеса на смесването на народите и тези поправки са насочени към запазването на чистотата на расата. Природата не обича кръстоските на расите. Особено тежко е на първите продукти от кръстосването на нациите - на третото, четвърто, пето поколение. На тях им липсват не само качествата на по-високата от смесилите се раси, липсва им не само единството на кръвта, но и единството на волята и единството на жизнената енергия изобщо. Във всички онези критични моменти, когато единната раса би взела бързо и единодушно решение, такава разсечена раса непременно ще покаже нерешителност и всичките й мероприятия ще носят половинчат характер. А всичко това заедно взето означава, че разсечените раси не само са по-слаби от единните, но направо могат да бъдат обречени в резултат на тази слабост на бърза гибел. Историята познава безкрайно количество случаи, когато единната раса устоява в борбата, а смесената при същите обстоятелства загива. Тъкмо тук трябва да виждаме поправката, която внася самата природа. Но природата често отива и по-нататък. Тя ограничава способността за размножаване у смесените нации. По такъв начин тя изобщо пречи на по-нататъшното размножаване на кръстосалите се народи и може да се стигне до пълно измиране.

        Така, ако едно лице, принадлежащо към определена раса, влиза във връзка с лице от по-ниска раса, то като начало ще се получи само понижаване общото равнище на потомството; по-късно ще се получи отслабване на потомството в сравнение с потомството на онези съпрузи, които не са смесили расите. Ако по-нататък няма никакъв приток на свежа кръв от страна на по-високата раса, то при продължаващото кръстосване на потомците на първата взета от нас двойка потомството по тази линия или съвсем ще измре в резултат на мъдрата намеса на природата, или в продължение на хилядолетия и хилядократни смесвания ще създаде нов вид, съвсем различен от първите смесили се раси. Тогава пред нас е нова народност, с присъща за нея определена сила на съпротива, но паднала на много по-ниска степен от по-високата от участващите в първото смесване раси. Но и в последния случай новата, по-ниска раса, неизбежно ще загине в борбата с по-високата раса, ако такава е останала на земята. Тази по-ниска раса никога няма да може да издържи борбата със също толкова единната, но по-високостояща на културната стълба раса. За това няма да й стигнат нито творческите способности, нито духовната еластичност, тъй като във всички тези отношения тя в резултат на многократни смесвания само е губела. Въз основа на всичко това можем да кажем.

        Всяко расово смесване рано или късно води до гибелта на онова потомство, което се е получило в резултат на смесването, стига по-високата раса, влязла в смесването, макар частично да се е запазила в чист вид на земята. Само в случай, че и по-високата раса цялата докрай участва в смесването, ще изчезне горепосочената опасност за продукта на смесването.

        Тъкмо в това трябва да виждаме известна гаранция за постепенен естествен процес на възраждане. Доколкото на земята се запазва макар известна част чисти в расово отношение елементи, неучастващи в смесването, дотолкова постепенно се прекратява отравянето нарасите.

        Това става от само себе си у население със силен расов инстинкт, което само по силата на особено стечение на обстоятелства временно се е отклонило от пътя на нормалното в расово отношение чисто размножаване. Щом като изключителните обстоятелства свършат, пак ще се стреми към бракове с чисти в расово отношение елементи и по такъв начин ще се сложи край на по-нататъшното смесване. Тогава населението, получено в резултат на смесването, пак ще отстъпи на заден план, освен ако то в количествено отношение е станало вече такава гигантска сила, че никаква съпротива от страна на запазилите расовата си чистота елементи вече не е възможна.

        Но ако човек сам е загубил чистотата на инстинкта, той няма защо да се надява, че на помощ ще му се притече природата. За това е необходимо човек сам да се опита да си възвърне със силата на разума недостига на инстинкт. Тогава само разумът може да помогне. Но в действителност ние често виждаме нещо друго. Заслепеният човек продължавала погубва последните остатъци от своята расова чистота, докато накрая не я загуби напълно. Тогава получаваме вече онази единна безформена маса, която в очите на много съвременни благодетели на човечеството е идеал. Това е най-голямото нещастие за човечеството. Такава смес няма да ни даде човека, способен да бъде носител на културата, или да го кажем по-добре, основател на културата, творец на културата. Такава смес създава само голямо стадо, голяма безформена маса от стадни животни.

        В този случай историческата мисия на човечеството може да се смята за свършена.Който не иска нашата земя да дойде до това състояние, той трябва веднъж за винаги да разбере, че задача преди всичко на германската държава е - принципно да сложи край на всякакво по-нататъшно смесване на расите.

        Днешното наше жалко поколение, разбира се, веднага ще се развика по повод недопустимостта на вмешателството в областта на свещените права на човека. Не, ще кажем на тия хора, ние познаваме само едно свещено право на човека, което в същото време е и негово свещено задължение: човек трябва бдително да се грижи кръвта му да остава чиста, тъй като, само запазвайки най-добрата част на човечеството, ние осигуряваме възможност за по-високо и благородно развитие на цялото човечество на земята.

        Нашата народническа държава ще смята поради това за своя първа задача да издигне институцията на брака на нова висота, да го оздрави дотолкова, че той да престане да бъде позор за расата. Нашата държава ще постави институцията на брака на такава висота, която би съответствала на неговото високо призвание - да дава потомство от хора по образ и подобие божие, а не потомство, състоящо се от смес на човек и маймуна.

        Ако против това протестират от гледна точка на така наречената хуманност, трябва да отбележим, че такъв протест най-малко прилича на нашата епоха. Нали, от една страна, тази наша епоха смята за свой дълг на всеки нещастен дегенерат непременно да осигури възможност да плоди потомство и по този начин да плоди безкрайни страдания на тази земя. А от друга страна нали именно в нашия век във всяка аптека и дори от всеки уличен търговец вие можете да получите средства, за да попречите да се появи на бял свят потомство дори у действително здрави родители. Какво излиза? Излиза, че нашата прехвалена държава на "тишината и реда" смята за свой дълг да осигури на сифилистика, туберкулозния, наследствено болния, сакатия, идиота и престъпника възможност свободно да се плодят. А от друга стана тя увековечава такива порядки, при които милиони най-добри членове на нашата нация нямат възможност да раждат деца. Ако това не беше така, то нашата държава преди всичко трябваше да се погрижи или поне да помисли как именно да създаде здрави предпоставки за препитанието и запазването на живота на онези човешки същества, които единствено са способни да осигурят здравето на бъдещите поколения.

        До какво степен цялата днешна система противоречи на какъвто и да било идеал, колко долна и безкрайно неблагодарна е такава система! Нашата днешна държава предоставя всичко на собствения ход на нещата и дори не си прави труда да помисли над това какво трябва да направи, за да -помогне за усъвършенствуването на бъдещите поколения. От само себе си се разбира, че и църквата ни е също толкова грешна в това отношение. Тя, която повече от всички крещи, че човекът е божие подобие, в същото време не смята за свой дълг да се замисли как да направи така, че този човек, носител на божия дух на земята, да не се изражда в загиващ пролетарий. Първоначално църквата сама скръства ненужните си ръце на уморените гърди, а после прави печална физиономия по повод на това, че християнското учение няма достатъчно влияние, че "безбожието" приема ужасяващи размери и т.н. Нашата църква очевидно не се досеща, че ако хората загиват физически, то, разбира се, те се разлагат и духовно. Като не умее да изпълни своя елементарен дълг пред собствения си народ, нашата църква компенсира това с намерението си да обсипе със своите благодеяния хотентотите и зулусите. В същото време, когато с божията помощ сме доживели вече дотам, че нашите собствени европейски народи пред очите ни боледуват от истинска физическа и морална проказа, ние, виждате ли, изпращаме благочестиви мисионери в Централна Африка, които организират там мисии за негрите. В края на краищата ще се стигне дотам, че със своята "висша култура" ние ще   превърнем оня примитивен, но здрав народ в гнила расова кръстоска.

        Двете наши християнски църкви биха постъпили по-добре, ако вместо да натрапват на негрите своите мисии, които негрите не искат и не разбират, си направят труда да убедят европейците, че за болните родители е много по-добре да се нагърбят с възпитанието на едно здраво сираче, отколкото сами да плодят на белия свят хилави деца, обречени да влачат жалко съществуване.

        Нашата народническа държава ще трябва да се нагърби с всичките тези задачи, които днес толкова се пренебрегват. Нашата държава ще направи расата средище на целия обществен живот. Нашата държава системно ще се грижи за запазването на чистотата на расата. Тя ще обяви детето за най-ценното достояние на народа. Тя ще се погрижи потомство да имат само здрави хора. За позор ще се смята само плоденето на деца, ако родителите са болни. За голяма чест ще се смята родителите да се откажат да имат деца, ако не са достатъчно здрави. От друга страна ще се смята за осъдително да не се раждат деца, ако родителите са здрави, тъй като на държавата е нужно здраво потомство. Държавата ще излиза в ролята на защитник на хилядолетното бъдеще и с нейната воля ще трябва да се съобразяват желанията на отделните граждани. Държавата ще даде възможност на населението да се възползва от всички действително велики изобретения и от медицината. Държавата ще обяви за лишени от права да имат потомство всички ония, които сами са болни, които имат лоша наследственост и следователно могат да предадат лошата наследственост и на следващите поколения. От друга страна държавата ще се погрижи здравите жени да раждат деца, без да се ограничават в това отношение - под влияние на жалката икономическа обстановка - и за самите деца детството да не става проклятие. Нашата държава ще сложи край на това престъпно безразличие, с което днес се отнасят към многодетното семейство. Нашата държава, напротив, ще се нагърби с почетната защита на това семейство, което трябва да стане благословено за народа. Нашата държава ще се грижи за детето още повече, отколкото за възрастния.

        Който във физическо и морално отношение не е достатъчно здрав, да не смее да увековечава болестта си в организма на детето си. На нашата държава тук й предстои огромна възпитателна работа, но ще дойде време тази работа да се смята за много по-голям подвиг от всички най-победоносни войни на съвременната ни буржоазна епоха. Държавата ще възпитава в гражданите си мисълта, че самият ти да си болен и слаб не е позор, а само нещастие, но е позорно заради собствения си егоизъм да предаваш болестта си на бъдещите поколения. Държавата ще убеди гражданите си, че ще бъде много по-благородно, ако невиновните за своята болест зрели хора се откажат да имат собствени деца и отдадат обичта и грижата си на здрави, но бедни деца от своята страна, които ще израснат и ще станат опора на обществото. Тази своя възпитателна работа държавата, разбира се, ще допълни с чисто практически мероприятия. Без да се смущава от никакви предразсъдъци и да се спира пред това, че отначало лошо ще ни разберат, нашата държава ще провежда линията си именно в този насока.

        Ако само в продължение на някакви си 600 години държавата твърдо провежда такава политика, това ще доведе до такова оздравяване на населението, каквото сега не можем да си представим. Ако съзнателно и планомерно започнем да провеждаме политика в подкрепа само на здравите родители, в резултат на това ще получим раса, която първо ще се освободи от физическите недостатъци, а после постепенно ще започне да се издига и духовно.

        Ако народът и държавата на този път, нашето внимание в последствие само ще се концентрира върху повишаването на размножаването на най-ценната в расово отношение част от нацията. А след това и целият народ ще почувства онези огромни плюсове, които получава нацията.

        Най-напред за това е необходимо държавата да не предоставя на случая въпроса за заселването на придобитите от нея нови земи, а да подчинява този въпрос на определени норми. Държавата трябва да учреди специални "расови" комисии и само те да могат да издават разрешение за преселване в новите земи. Комисиите трябва да изхождат само от това доколко е чиста в расово отношение кръвта на преселващия се. Само така ще можем постепенно да създадем около държавата пръстен от колонии, всички жители на които са хора от една чиста раса, и само така ще можем да съдействаме за усъвършенстването на расата. Населението на тези колонии тогава би станало най-скъпоценното съкровище на народната цялост. Нарастването на тези колонии тогава ще вдъхва гордост и вяра в бъдещето на всеки син на народа. Тъй като всеки ще вижда в тях зародиш на великото бъдеще на целия народ, пък и на цялото човечество.

        В резултат на всичко това нашият народнически мироглед безусловно ще успее да породи такава епоха, когато хората ще виждат висшата си задача не в това да подобрят качеството на кучето, коня, котката, а в това да създадат по-висока раса хора. Това ще бъде епоха, когато едни хора със съзнанието за необходимост мълчаливо ще се отказват от някои неща, а други радостно ще се жертват и ще дават.

        Нека не ни казват, че в нашия свят е невъзможно и да се мечтае за нещо подобно. Нима не виждаме сега, че стотици и стотици хора си налагат ограниченията на целибата под влиянието само на църковните изисквания и на нищо друго. Нима ние няма да успеем да постигнем аналогични резултати, ако не само църквата, а цялата държава започне системно да сочи на хората какъв голям наследствен грях извършват онези, които системно отравят расата и пречат на бял свят да се раждат хора, действително достойни за всемогъщия творец?

        Разбира се, днешната армия на нещастните еснафи няма да разбере това. Филистерите и еснафите ще вдигат рамене и по навик ще повтарят глупавата фраза: "само по себе си това е много хубаво, но е невъзможно да се направи". Да, господа, ще им отговорим ние, с вас, разбира се, това не може да се направи! Вие с вашите морални качества не сте годни за това! Вие, господа еснафи, познавате само една грижа: за самите себе си! На вас, господа, ви е познато само едно божество: вашите пари! Ние се обръщаме не към вас, а към онази велика армия от бедняци, които са прекалено бедни, за да смятат своя личен живот за висше щастие на земята. Ние се обръщаме не към онези, които вярват само в златния телец, а към онези, които имат други богове. И преди всичко се обръщаме към огромната армия на нашата немска младеж. Тя израства в епоха, когато назрява велик завой. Положението, до което доведе равнодушието на бащите, неизбежно ще подбуди децата към активност и борба. Новата днешна немска младеж или ще стане строителка на нова народна държава, или ще трябва да стане свидетелка на пълния крах и гибел на целия буржоазен свят.

        Не трябва да си правим илюзии. Ако определено поколение вижда грешките си и дори ги признава, но в същото време, както прави нашият буржоазен свят, продължава да се задоволява с евтини изявления, че против съществуващите беди нищо не може да се направи, тогава трябва направо да кажем: такова общество е обречено на гибел. Най-характерното за съвременния буржоазен свят е, че той сам вече не се решава да отрича тези беди. Той е принуден да признае, че много неща у нас са лоши и гнили, но същевременно не може да намери в себе си решителност да се вдигне против това зло, да събере в едно енергията на 60-70 милионния народ и да встъпи в решителна борба със злото. Нещо повече, ако с това се залавят други, тях ги обсипват с тъпи подигравки, мъчат се да намерят колкото се може повече "теоретични" аргументи, за да докажат, че успехът е невъзможен. Всеки аргумент им се вижда подходящ, за да подкрепят собственото си малодушие и нищожества. Ако например целият американски континент се изказва против отравянето с алкохол и започва борба против тази отрова, нашият европейски буржоазен свят го бива само да клати глава по този повод и да дрънка глупости. Хората и хабер си нямат колко са нищожни със своите насмешки по повод на това мероприятие. Ако подигравките не помагат и ако все пак в един или друг край на земното кълбо се намират смели хора, които обявяват борба на рутината и имат при това известен успех, то все пак и на тях ще им се намери цаката. Ще ги клеветят, всичките им успехи ще бъдат поставени под знака на въпроса, ще привеждат срещу смелчаците така наречените "морални" съображения, макар и усилията на тези смелчаци да са били насочени срещу най-гнусните антиморални неща.

        Не, в това отношение не можем да имаме никакви съмнения: нашето съвременно бюргерство няма никаква цена в борбата за по-високи задачи на човечеството. То няма никаква квалификация за това, самото то е затънало в твърде лоши качества. Ето защо и онези политически клубове, известни днес под колективното название "буржоазни партии", отдавна вече не са нищо друго, освен користни обединения за защита на професионални или съсловно-класови интереси. Висшата си задача те виждат изключително в успешната защита на най-тесни егоистични интереси. Ясно е, че тази политиканстваща "гилдия" на буржоазията е годно за всичко друго, освен за сериозна борба за велики цели. Усилията на тези буржоа безусловно са обречени на пълна безплодност - особено след като ние виждаме от една страна не компанията на "предпазливите" стари вещици, а истинските пролетарски маси, които марксистите системно раздразват и нагорещяват до бяло и които поради това се готови не да дрънкат, а да действат.

***

        Ако ние смятаме за първа задача на държавата защитата и системната подкрепа на най-добрите елементи на расата, то от това, разбира се, произтича, че държавата трябва да разпростира грижите си не само върху новороденото, но трябва системно да помага това новородено да бъде отгледано до момента, когато от него ще израстне зрял човек, който ще стане ценен член от обществото и сам ще спомага за по-нататъшното здраво размножаване.

        Вече знаем, че обща предпоставка за здраво духовно развитие е чистотата на расата. В същата степен може да се каже, че физическото здраве на всеки отделен човек е главна предпоставка за здраво духовно възпитание. Ако говорим не за едно лице, а за цялата маса, то разбира се, е вярно, че здрав дух има само в здраво тяло. Това ни най-малко не се опровергава от обстоятелството, че в отделни случаи срещаме и гении във физически слаба обвивка и че някои гении понякога са направо физически болни хора. Тук става дума само за изключения, които като навсякъде само потвърждават правилото. Но ако един цял народ в своята маса се състои от физически дегенерати, от такава среда много рядко може да излезе велик човек. А и да се появи, няма да има голям успех. Обкръжаващата го израждаща се среда или изобщо няма да го разбере, или волята й ще е толкова парализирана, че тя все едно няма да смогне да се издигне до орловата висота на този отделен герой.

        Вземайки под внимание всичко това, народническата държава ще вижда главната си задача не в наливането на нашите деца с възможно по-голямо количество "знания", а преди всичко в отглеждането на напълно здрави хора. Само на втори план ще мислим за развитието на духовните способности. Но и в тази област ние преди всичко ще се грижим да развиваме в нашата младеж характер, воля, силна решителност, а в съчетание с това системно ще се трудим да развиваме у тях чувство за отговорност. Чак накрая ще мислим за чисто училищното образование.

        Нашата държава ще изхожда от това, че са ни необходими не физически слаби хора, макар и разностранно образовани, а са ни необходими физически здрави хора с твърд характер, решителни и енергични, макар и с недостатъчна широко образование. Ако народът се състоеше само от учени и ако в същото време тези учени бяха физически израждащи се хора със слаба воля и на всичко отгоре се молеха на бога на пацифизма, то за такъв народ предварително може да се каже: той не само няма да завоюва небето, не и не би съумял да си осигури и що-годе достойно съществуване на земята. В тежката борба, когато се решават съдбите на хора и народи, поражение ще претърпи не този, който знае по-малко, а този, който е по-слаб и който не умее да прави практически изводи дори от това малко, което знае. В края на краищата и тук е необходимо спазване на известни пропорции: между физическото здраве и умственото знание трябва да съществува хармония. Едно гниещо тяло няма да стане по-привлекателно, дори в него да живее най-поетичният дух. Пък и хората никога не биха се стремили да развиват умствените си способности, ако ги свързват непременно с това, че даден човек трябва да се превърне във физическа развалина, да стане слабохарактерен инвалид. Гръцкият идеал за красота е останал безсмъртен именно защото тук имаме изумително съчетание на физическата красота с благородството на душата и широк полет на ума.

        Ето защо в нашата държава грижата за физическото развитие няма да бъде предоставена на всяко отделно лице, няма да бъде само задача на родителите. Не, на този проблем самата държава ще посвети огромно внимание, тъй като това е проблем за самоутвърждаването на нацията, чието здраве е призвана да защитава държавата.

        Работата по възпитанието трябва да се започва още от младите майки, та нали успяхме в продължение на десетилетия внимателна работа да постигнем родилките у нас да не се заразяват при раждането и родилната треска да е рядка гостенка. А сега е необходимо да се потрудим над възпитанието на нашите сестри и майки и да постигнем те да раждат здрави деца. С това ще положим основата за създаването на действително здраво потомство.

        В нашата народническа държава училището трябва да отдели несравнимо повече време за физическото възпитание. От лошо по-лошо е да се обременяват младите мозъци с такъв баласт, както се прави сега. Опитът показва, че от цялата грамадна маса на така наречените училищни знания мозъкът задържа само някаква малка част, и при това в повечето случаи не най-важното. Възпитаниците на нашите учебни заведения просто нямат никаква възможност да отделят важното от неважното и в края на краищата запомнят само второстепенни малки подробности. Ако сега в учебните програми на нашите средни училища за гимнастика са отделени едва някакви си два часа седмично, а при това този предмет незадължителен, то пропорционално с времето, което ние отделяме за умствено развитие, това е някаква пълна бъркотия. Ние трябва да поставим нещата така, че всеки младеж да посвещава ежедневно минимум един час преди обед и един вечер на всевъзможни видове спорт и гимнастика. При това в никакъв случай не трябва да се отказваме от един важен вид спорт, на който за съжаление и в нашата собствена среда понякога гледат отвисоко - говоря за бокса.

        В кръговете на тъй нареченото "образовано" общество можеш да чуеш по този повод невероятни глупости. Ако един млад човек се учи на фехтовка и след това цели дни се занимава с фехтуване, това се смята за нещо разбиращо се от само себе си и дори почтено. А ако се учи на бокс, това изглежда нещо много грубо. Пита се - защо? Ние не познаваме никакъв друг вид спорт, който до такава степен да изработва в човека способност да настъпва, способност мълниеносно да взема решения и който изобщо до такава степен да съдейства за закаляването на организма. Ако двама младежи разрешат един или друг конфликт с помощта на юмруците си, това ни най-малко не е по-грубо, отколкото ако го разрешат с помощта на шлифовани късове желязо. Ако един нападнат човек се защитава с помощта на юмруците си, това не е по-малко благородно, отколкото-да убеждава и да вика полицая. Нашето здраво момче трябва да се научи от малко да нанася побой. Нека нашите умни глави да се развикат по този повод, че проповядвам дивотии, но дори аз продължавам да мисля, че задачата на нашата държава ще се състои не в това да възпитава цели колони плахи естети и физически дегенерати.

        Нашата държава вижда своя идеал не в "уважаемия" еснаф и не в добродетелната стара мома; нашият идеал за мъж е олицетворението на мъжествена сила; нашият идеал за жена - тя да бъде в състояние да ни ражда ново поколение здрави мъже.

        Спортът ни е необходим, не само за да възпитаваме отделни силни и смели хора, но и за да закаляваме нашите деца и да ги подготвяме да могат спокойно да понасят, ако е необходимо, и несправедливите удари на съдбата.

        Ако целият наш горен умствен слой на времето си е бил обучаван не само на добри маниери, но вместо това е бил обучаван както трябва, да речем, на бокс, то у нас би била невъзможна прословутата ноемврийска революция, която извършиха сутеньори, дезертьори и тем подобни боклуци. Ако тези гадове имаха успех през ноември 1918 г., това се дължи съвсем не на енергията и решителността на тези "творци" на революцията, а само на жалката безхарактерност на онези, които тогава ръководеха държавата и върху които лежеше отговорността за нея. Тъкмо там е бедата, че всички наши духовни ръководители имаха тъй нареченото "духовно" възпитание. Ето защо те се оказаха безсилни в този момент, когато противната страна прибягна до сила. Всичко това в крайна сметка беше резултат от обстоятелството, че нашите висши учебни заведения принципно възпитаваха не мъже, а само чиновници, инженери, техници, химици, юристи, литератори, а също така разбира се - за да не измират тези породи - професори по съответните специалности.

        Идейното ни ръководство винаги е било блестящо. Затова пък там, където се налагаше да се прояви някаква сила на волята, ние в повечето случаи бяхме под всякаква критика.

        Разбира се, само с възпитание от един човек със страхлив по природа характер, не можеш да направиш храбрец. Но от друга страна, и човек, на когото по природа не му липсва храброст, ще бъде парализиран с тия свои качества, ако поради недостатъците на физическото си възпитание попадне в по-неизгодно положение от противника си. Примерът на армията най-добре показва доколко съзнанието на физическата сили и ловкост пробужда у човека мъжество, дух на настъпление. Разбира се, и армията не се състои само от герои. В огромното болшинство от случаите тук имаме работа със средни обикновени хора. Но превъзходството на физическото възпитание на немския войник в мирно време е вдъхнало на този гигантски организъм неволна вяра в своето превъзходство. Това правеше от нашия войник човек, дълбоко убеден в превеса си над противника. Този факт не можеше да отрече и неприятелят. Това, което нашите армии успяха да направят през лятото и есента на 1914 г., когато ние неудържимо напредвахме и покривахме нашите настъпващи времена с безсмъртна слава, беше само резултат от неуморното възпитание в продължение на дълги години преди войната. Именно в предвоенните години ние с необходимото физическо възпитание в армията подготвяхме хората за тези абсолютно невероятни подвизи, тъй като им вдъхвахме такава вяра в себе си, която не се изпари дори сред ужасите на нечуваните кървави сражения.

        Именно от нашия немски народ, който сега трябва да търпи унижения от страна на целия останал свят, повече от всичко не му достига вътрешна вяра в своите сили. Но тази вътрешна вяра може да се възпитава само от детски години. Ние трябва да възпитаваме нашите деца така, че те да вярват, че именно ние, немците, ще бъдем безусловно най-силни от всички останали. Възпитанието трябва да бъде организирано така, че да внушим на нашия народ съзнанието, че нацията ни отново ще стане непобедима. Ако нещо на времето е водило нашите немски армии от победа към победа, то е в онази сума от доверие, която изпитваше всеки войник сам към себе си и всички заедно към своите ръководители. Ако нещо още може отново да вдигне немския народ, то е само убеждението, че ние отново ще извоюваме свободата си. Но такова убеждение може да бъде постигнато, само ако милиони и милиони хора еднакво възприемат това чувство.

        И тук не трябва да си правим никакви илюзии.

        Крушението на нашия народ беше ужасно и ще са необходими невероятни усилия, за да можем в един прекрасен ден най-после да ликводираме резултата от това поражение. Може ли наистина да повярваме, че нашият народ, ако продължим да го възпитаваме с идеята за преклонение пред "тишината и реда", някога ще намери сили да разкъса веригите си и да запокити отломките им в лицето на враговете? Не, да се мисли така, би било горчива грешка. Могат да оправят нещата само истинската здрава национална воля, жаждата за свобода и висша страст.

***

        Въпросът за облеклото също има известно значение. Нашата младеж трябва да се облича така, че това да съдейства за посочената цел. Просто е жалко да виждаме как младежта ни става жертва на най-глупавите моди. Старата пословица - по дрехите посрещат -придобива най-извратен смисъл.

        Дрехата трябва да служи на делото за възпитаване на младежта. Онзи млад момък, който през лятото ходи с дълги панталони, увит до шията, вече само с това нанася вреда на своята физическа закалка. Необходимо ни е да възпитаваме в младежта и известно самолюбие и дори направо - да не се страхуваме да наричаме нещата с истинските им имена - известно тщестлавие. Необходимо е само човек да се възгордява не от това, че се е сдобил с хубави дрехи, каквито другите не могат да си купят, а от това, че има красиво тяло, с каквото, ако има желание, може да се сдобие всеки.

        Това има значение и за бъдещето. Необходимо ни е нашите девойки добре да познават своите рицари. Ако благодарение на глупашки моди въпросът за красивото тяло сега не беше изтласкван на последно място, то кривокраките изхабени еврейчета не биха могли да отклонят от правия път стотици хиляди немски девойки. Нацията е заинтересувана в брак да встъпват хора с красиви тела, тъй като само това може да осигури на народа ни действително красиво потомство.

В днешно време това за нас е особено необходимо, тъй като сега го няма военното възпитание, което в предишните времена поне отчасти заменяше липсата на необходимата организация на физическото възпитание в училищата. В армията също беше важно не само това, че всяко отделно лице получаваше съответната закалка. Важно беше и това какво влияние е оказало военното възпитание във взаимоотношенията но половете. Една млада девойка винаги е предпочитала военен пред невоенния.

        Нашата държава трябва да се нагърби с физическото възпитание не само през официалния училищен период на младежта, но и в периода след училището. Държавата не трябва да изоставя своите грижи за младежта, докато продължава пероидът на физическия й растеж. Би било абсолютно нелепо да си мислим, че щом младият гражданин завърши училище, държавата изведнъж ще престане да се грижи за него и ще си спомни за него чак когато ги призове на военна служба. Не, държавата не само има право, но е и длъжна системно и неотклонно да се грижи за цялото физическо възпитание на населението. Нашата съвременна държава не проявява никакъв интерес към здравето на гражданите и затова тя престъпно забрави за физическото възпитание на младежта. Сегашната държава спокойно предоставя на младежта да руши здравето си в публични домове и по улиците, вместо да вземе в свои ръце делото за възпитанието на младежта и чрез системна работа да се стреми към създаване на поколение от физически здрави мъже и жени.За това какви ще бъдат конкретните форми на физическото възпитание, ще можем да говорим по-късно. Сега е важно изобщо да се заемем с физическото възпитание и да започнем да търсим подходящи пътища. Нашата държава ще се нагърби с правилната организация не само на умственото, но и на физическото възпитание на младежта в следучилищния период и ще създаде затова съответните държавни учреждения. В общи линии цялото възпитание ще полага основите на бъдещата военна служба. Задачата на бъдещата армия вече няма да бъде обучаването на младия човек на най-прости физически упражнения. Армията веднага ще получава млади хора, преминали безукорна школа на физическа подготовка и задачата й ще се състои само в това от тези подготвени хора да направи войници. В нашата държава армията ще обучава войника не само да марширува, тя ще стане за него висша школа за патриотично възпитание. Младият войник ще получи в армията всички сведения относно боравенето със съответен вид оръжие. Но в същото време армията ще го формира и за по-нататъшния живот. Най-важното, което ще даде армията на младия войник, е това, което се считаше за висша заслуга и на старата армия; в тази школа младежите ще се превръщат в истински мъже; в тази школа нашата младеж ще се учи не само на послушание и дисциплина, но ще се учи и да заповядва. В армията младият немец ще се научи да мълчи, не само когато го порицават справедливо, но и когато му се налага да изслушва несправедливи упреци.

        В армията той трябва да укрепи вярата си в собствената си сила да възпита своя корпоративен дух, да възпита в себе си дълбокото убеждение в непобедимостта на собствената си нация.

        След изтичането на военната служба на младия немец ще му бъдат издавани два документа: първо, гражданска диплома, даваща му право да се занимава с обществена дейност и второ, свидетелство за състоянието на физическото му здраве, което му дава право да встъпва в брак.

По аналогия с възпитаването на момчетата нашата държава ще организира и възпитанието на момичетата. И тук центърът на тежестта ще бъде най - вече във физическото възпитание и едва след това в моралното. Чисто училищното образование ще стои на трето място. Главната задача на женското възпитание ще се състои в подготвянето на истински майки.

***

        Едва на втори план нашата държава ще организира възпитаването на характера.

        Основните черти на характера на всеки човек са заложени в него, разбира се, по рождение. Който се е родил егоист, ще остане такъв завинаги. Който се е родил идеалист, също така или иначе ще си остане идеалист. Но трябва да се има предвид и това, че между двете групи хора с рязко изразени характери стоят милиони и милиони хора с много неопределени и неясно изразени черти на характера. Роденият престъпник, разбира се, е бил и ще си остане престъпник. Но твърде много хора с известни престъпни наклонности могат благодарение на правилното възпитание да станат честни хора и ценни членове на обществото и обратното, благодарение на лошото възпитание много колебливи характери ще се отклонят по лошия път.

        Колко често по време на войната трябваше да чуваме жалби, че нашият народ не умее да мълчи! Колко трудно беше заради това да опазим от противника дори много важни военни тайни. И нима ще е неуместно да се запитаме: а какво е успяло да направи преди войната немското възпитание, за да научи немеца да мълчи, когато трябва? Нима не е истина, че в нашето училище малкия доносник много често го даваха за пример на мълчаливите му другари. Нима в нашето училище и сега не гледат на доносите като на признак за похвална "откровеност" и   на мълчаливостта като на признак за позорна прикритост? И нашето училище изобщо си е давало някога труда да втьлпи на своите възпитаници, че мълчаливостта е ценно мъжествено чувство? Не, в очите на всички днешни училищни наставници всичко това са незаслужаващи  внимание дреболии. А в действителност заради  тези   дреболии   нашата  държава  търпи   напразна многомилионни съдебни разноски, тъй като 90% от всичките ни съдебни процеси за оскърбление на личността и тем подобни възникват изключително поради това, че у нас не умеят да мълчат. У нас са свикнали лекомислено да повтарят и да разпространяват всевъзможни безотговорни изявления. Нашето народно стопанство системно търпи голям ущърб поради това, че наляво и надясно се раздрънкват важни производствени тойни. Дори известни секретни подготовки с военен характер стават съвсем илюзорни поради обстоятелството, че сме отвикнали да мълчим и за всичко дрънкаме на глас. По време на война такава приказливост може да донесе още по-голяма вреда - да се стигне до загубването на цели сражения, до загубването на цялата кампания. Няма защо да се съмняваме, че което не сме възпитали в младостта, няма да го видим и в по-зряла възраст. Трябва на всяка цена да отучим нашето учителство да се ползва от "сведенията", получавани от неразумни млади доносници, тъй като това изгражда едно от най-лошите качества на характера.

        Това е само един от многото примери. Днес у нас изобщо не се обръща никакво внимание на развитието на благородни черти на характера в училище. Когато му дойде времето нашата държава трябва да обърне на това сериозно внимание. Предаността, верността, готовността за саможертва, умението да мълчиш - ето добродетелите, които са много необходими на един велик народ. Системно да се подкрепят и възпитават в училище тези чувства е работа много по-важна, отколкото много от това, което запълва днес нашите учебни програми. Също така важна възпитателна задача е системното отучване от сълзливи жалби, от вечно хленчене и т.н. Нашето училище трябва да възпитава децата с идеята, че трябва да умееш, когато е необходимо, мълчаливо да понасяш и страдания, и справедливи удари.

        Щом забравяме за тази важна задача, няма защо после да ни учудва, че в критичен момент, да речем по време на война, когато на фронта се намират милиони наши синове, цялата поща не прави нищо друго, освен да пренася напред и назад писма, пълни с хленчене и жалби. Ако в нашите народни училища по-малко напомпваха младежта със школска премъдрост, но системно възпитаваха в нея самообладание, това много и много щеше да се изплати през 1915-1918 г.

        По такъв начин нашата държава ще трябва да обърне особено внимание върху възпитанието на характера. Много морални дефекти, от които сега страда нашият народен организъм, могат да бъдат отстранени само по този път. Ако не ни се удаде да ги отстраним напълно, та във всеки случай ще успеем силно да смекчим тези болезнени явления.

        Особено голямо значение ние придаваме на възпитаването на силно воля и решителност, на системното култивиране на чувстото за отговорност.

        В старата армия обичахме да казваме, че твърдата команда е по-добра от никаква. Ако перифразираме тези думи спрямо възпитанието на младежта, може да се каже: по-добре е младежта да отговаря на въпроса понякога не съвсем правилно, отколкото да не отговаря изобщо. Трябва у нас повече да се срамуват да отговорят заради опасението да кажат нещо неправилно, отколкото да дадат бърз отговор, макар и не винаги правилен. Вече в тази примитивна форма трябва да влияем върху младежта в смисъл тя да има мъжество да действа.

        Ние често се оплакваме от това, че през декември 1918 г. всички, започвайки от монарха и свършвайки с последния войник загубиха способността да вземат каквото и да било самастоятелно решение.

        Този ужасен факт е страшно предупреждение за цялото дело на нашето възпитание. В тази ужасна катастрофа се изрази с гигантски размери онова, което у нас системно се възпитаваше с дреболии. Ако нещо и досега ни отнема силата за каккато и да било сериозна съпротива, това не е недостигът на оръжие, а недостигът на воля. Този недостиг на воля се е загнездил дълбоко в нашия народ и именно той ни пречи да вземем каквото и да било решение, ако то е свързано със сериозен риск. Сякаш в действителност величието на решението не е заложено в това, че трябва да се дерзае.

        Един от нашите генерали, както е известно, употреби формулата: "Аз предприемам една или друга крачка само в случай, че успехът ми е сигурен не по-малко от 51 процента." Без сам да го иска, този генерал даде в своите думи класическа формула на нашето дълбоко печално безволие. В тези "51 процента" е целият трагизъм на съвременното германско крушение. Хората не разбират, че който отначало иска от съдбата някакви гаранции за успех, той предварително се отказва от последните остатъци на героизъм. Тъй като героизмът се състои тъкмо в това да предприемаш смела крачка с пълно съзнание за надвисналата смъртна опасност и може би все пак да спасиш положението. Ако човек е болен от рак, не са му необходими 51 процента сигурност, за да се реши на операция, защото без операция все едно ще умре. Ако тази операция обещава дори само половин процент оздравяване, един мъжествен човек пак ще предпочете операцията, отколкото просто да хленчи за своята неизлечима болест.

        Ако ние сега преживяваме такъв тежък период на пълно безволие на хората, това несъмнено е резултат на принципно неправилна организация на възпитанието у нас. Ужасяващите последици от тази неправилна организация на възпитанието неизбежно се отразяват върху целия ни живот и неизбежно водят дотам, че ръководителите на държавата започват да страдат от недостиг на гражданско мъжество. Тук спада и разразилата се нова модна болест: страх от отговорност. Тук също трябва да виждаме резултат от неправилната организация на възпитанието. Този недостатък постепенно оцветява целия обществен живот и си намира "безсмъртен" завършек в институцията на парламентаризма.

        Още от училищната скамейка у нас малкият грешник, който бързо и охотно "клетвено се разкайва" за греховете си се предпочита пред момчето, което открито и мъжествено защитава мнението си. За някои наши съвременни възпитатели последното качество понякога дори е образец за непоправима развала на характера. И на такъв малък инат понякога направо му обещават бесилка за неговата упоритост, без да разбират, че ако целият ни народ притежаваше тези черти на характера, то в това би трябвало да виждаме огромно съкровище.

        Нашата държава ще възпитава в младежите от училищната скамейка чувството за отговорност и готовността мъжествено да отстояваш своето мнение. Това ни е също тъй необходимо, както и системното възпитаване в младежта на воля и решителност за действие. Ако държавата съумее напълно и докрай да разбере тези задачи, то в резултат на много дълга работа над самите себе си ние ще получим народен оптимизъм, действетилно лишен от онези слабости, които сега фатално доведоха до нашето крушение.

***

        Що се отнася до чисто училищното възпитание, което сега у нас е алфата и омегата на всичко, то нашата държава в бъдеще ще може да го възприеме, наистина, с някои малки промени.

        Тези промени са в три области.

        Първо: младият мозък не трябва да бъде обременен с неща, от които 95% не са му нужни и които поради това той бързо забравя.Задачата се състои в това на всеки учащ да бъде даден макар и малък, но най-важен запас от сведения, които са му действително необходими в по-нататъшния живот и които той ще може да употреби с полза за цялото общество. А тъкмо това ние не можем да направим, ако просто натрапваме на младежа прекалено голяма маса материал, най-съществената част от който не е в състояние да задържи в паметта си. Така например, съвсем неразбираемо е защо милиони хора трябва да губят години в изучаване на два или три чужди езика. В действителност само много малка част от тези хора ще приложат знанието на тези езици в живота. А грамадното болшинство скоро чисто и просто ще ги забрави. От сто хиляди ученици, изучаващи, да речем, френски език, максимум две хиляди ще му намерят сериозно практическо приложение, а 98 хиляди в продължение на целия си понататъшен живот на практика няма да се възползват от тези знания. Какво излиза? Заради двете хиляди, на които тези знания са полезни, 98 хиляди се мъчат абсолютно напразно и абсолютно безполезно губят скъпоценното си време.

        При това в дадения случай става дума за език, за който не може да се каже например отнасящото се за латинския език, хе. че изучаването му съдейства изобщо за силното развитие на логическото мислене. Според нас би било много полезно, ако на младия учащ се дадем само най-обща представа за даден език, ако му дадем общия му очерк, представа за характерните черти на този език, с други думи, ако му дадем известна представа за граматиката, синтаксиса, призношението и т.н. За това можем да се ограничим с отделни образци. То би било напълно достатъчно за обща употреба, с това всеки би могъл да се справи, и то би било в края на краищата много по-ценно от днешното напомпване на "целия език", макар предварително да знаем, че действителното изучаване на езика не става и че хората все едно скоро ще го забравят. Тогава би изчезнала и опасността, че от целия материал в паметта на учащия се ще останат само отделни случайни трохи й ние бихме постигнали младежта да задържи в паметта си най-важното, тъй като неважното би било вече отсято от самите педагози. Благодарение на това болшинството учащи се би получило общи основи, които действително са им необходими в по-нататъшния живот.

        Онези, на които действително им е необходимо изучаването на чужди езици, биха се заели с това специално по собствен избор и биха постигнали необходимите резултати.

        Така в учебните програми би се освободило време занеобходимите физически упражнения и за другите дисциплини, за които говорихме по-горе.

        Особено е необходимо да се внесат сериозни промени в сегашното преподаване на историята. Едва ли някой друг народ изучава историята повече от нас, немците. Но едва ли ще се намери друг народ, който да прилага в живота това изучаване по-лошо от нас. Ако е вярно, че политиката е история в нейното осъществяване, то цялата ни съвременна политика доказва колко лошо е организирано у нас преподаването на историческите науки. Разбира се, би било съвсем безполезно просто да хленчим по повод на жалките политически резултати, които получаваме, ако не ни достига решителност действително да вземем необходимите мерки, за да променим преподаването на историческите науки и по такъв начин да създадем база за по-добро политическо възпитание. В 99 случая от 100 днешното ни преподаване на историческите науки за нищо не го бива. Обща линия напълно липсва. В паметта остават само малко дати, имена, малко хронология. За най-важното, за онова, което всъщност единствено има значение, преподавателят по история изобщо не говори.

        Тъкмо в областта на преподаването на историята е необходимо голямо съкращаване на програмата. Центърът на тежестта трябва да се пренесе върху това за учащите се да бъде облекчено разбирането на общата основна линия на развитие. Колкото повече променим програмата на преподаването в тази насока, толкова повече можем да си позволим да се надяваме, че всеки отделен учащ се действително с полза ще премине необходимия курс, а следователно полза в крайна сметка ще има и цялото общество. Тъй като трябва да изучаваме историята не просто, за да знаем какво е ставало някога на света, а за да можем да прилагаме в бъдеще уроците по история в полза на собствения си народ. В това трябва да се състои целта. Преподаването на съответния фактически материал на учащия се трябва да се разглежда само като средство.

        Сега у нас е обратното: средството е станало цел, а самата цел е абсолютно забравена. И нека не ни казват, че за основателното изучаване на историята всички тези отделни дати, фактчета и хронология, демек, са абсолютно необходими и без тях учашият се не може да разбере общата верига на развитието. Не, с това могат да се занимават само специалистите-историци. Обикновеният среден човек не е професор на историческите науки. За него историята е необходима, доколкото да може да си състави самостоятелно мнение по въпросите за политическия живот на собствения си народ. Който иска да стане професор по история, той може по-късно да се посвети изцяло на това занимание. Такъв човек, разбира се, трябва да се заеме с цялата тая наука и да се задълбочи в най-малките й подробности. Но тъкмо в това не може да му помогне днешния начин на преподаване, защото днешното преподаване е твърде обширно за обикновения среден човек и в същото време абсолютно недостатъчно за специалиста.

        Затова една от важните задачи на нашата държава ще бъде грижата най-после да бъде написан такъв курс по история, в който доминиращо положение да заеме расовият проблем.

        В заключение трябва да кажем: нашата държава осезателно ще намали общоучилищното преподаване и ще отдели от него само най-важното и същественото. Наред с това тя ще създаде възможност за всички желаещи да получат действително солидно специално образование. Напълно достатъчно е всеки да получи за основа само най-общо образование. А в онази област, която той избере за своя специалност, може да получи солидно, подробно специално образование. Общообразователния минимум ще бъде задължителен за всички, специалното образование ще е работа на всяко отделно лице.

        Със съкращаването на учебния план ние ще спечелим много свободни часове и тези часове трябва да бъдат посветени на физически упражнения, възпитание на характера, волята и силната решителност.

        Колко е недостатъчно днешното ни училищно преподаване, за да даде на човека необходимите му в по-нататъшния живот професионални знания, най-добре се вижда само от факта, че за едни и същи длъжности у нас хората идват от три различни училища. Решаващо значение има само общообразователният минимум, а съвсем не механичното "придобиване" на специалната училищна премъдрост. На когото са му необходими действително специални знания, той не може, както вече казахме, да ги получи в пределите на учебните планове на нашите днешни средни учебни заведения.

        Затова нашата държава трябва веднъж завинаги да свърши с цялата тази половинчатост.

***

        Второ, нашата държава ще проведе следната промяна. В нашето време на засилването на материализма все по-голямо предимство имат точните науки - математика, физика, химия и т.н. Разбира се, в епоха, когато техниката и химията са на преден план и налагат окраската си върху целия ни повседневен живот, без това не можем да минем. Но въпреки всичко би било крайно опасно, ако цялото ни общо образование се изчерпва с тези предмети. Не, възпитанието на нацията трябва да бъде изградено не върху материализма, а върху идеализма. Нашето народно образование трябва да бъде изгразено най-напред върху хуманитарните науки и да дава на учащия се само основи за по-нататъшно специално образование. Постъпвайки по друг начин, ние се лишаваме от такива ценности, които от гледна точка на общите интереси на нацията са много по-важни от всякакви технически и специални знания. В областта на историята в никакъв случай не трябва да се отказваме от изучаването на античния свят. Изучаването на римската история -разбира се, в най-общите черти на развитието й - винаги е било и във всички времена ще остане най-важна работа. Трябва също така да запазим преподаването на историята на гърците, тъй като културните идеали на този народ завинаги ще останат образец на всичко прекрасно. Нашата съвременна борба е борба за хилядолетната култура. Древните гърци и древните германци се работели за едно дело. И ние не трябва да позволим никому да разкъса това расово единство.

        Необходимо е строго да се разграничават общото образование и особените специални знания. Именно защото последните в нашия век все повече стават достояние на мамона, ние трябва като противовес да запазим идеалистическите основи на общото образование. Навсякъде трябва да доказваме, че промишлеността и техниката, търговията и занаятите могат да процъфтяват, докато обществото като цяло е проникнато от идеализма, без който не съществува и посоченият разцвет. Действителна предпоставка за такъв разцвет може да бъде не материалистическият егоизъм, а само идеалистическият алтруизъм, готовността на хората да жертват личните си интереси за интересите на обществото.

        Днешното наше възпитание вижда главната си задача в това да даде на младия човек само онези специални знания, които са му необходими, за да може по-нататък в живота да си изкарва парчето хляб. Това обикновено се изразява със следните думи: "младежът трябва с времето да стане полезен член на нашето общество". Под това, обаче, разбират само, че той трябва да съумее да си осигури съответната заплата. Някакво повърхностно общо образование -то, тъй да се каже, е само безплатно приложение. Говори се, че нашият учащ се получава и общо "държавно" образование. Но ние с вас, читателю, знаем, че държавата е само форма. Вече само поради този факт на съвременния учащ се е трудно да се даде "държавно" образование. Формата лесно може да се счупи. У нас не влагат действително ясно съдържание в понятието "държава". Какво остана реално от съвременното "държавно" възпитание? Остава само един изтъркан "патриотизъм". В старата довоенна Германия са виждали главната задача във възпитаването на идолопоклонство към монарха и към всички големи и малки князе. Тази "педагогика" беше не само безвкусна, но и крайно глупава. Тя не водеше към целта макар само поради това, че издигаха прекалено много идоли. По такъв начин народът ни не познаваше действетелно великите деятели на нашата история. И тук заради дреболии пропускахме основната линия на развитие.

        От само себе си се разбира, че по този начин не можеше да се - предизвика истински национален ентусиазъм. Такава организация на възпитанието абсолютно не даваше възможност да се изберат твърде немногобройните, но действително велики в нашата история имена и да се направят тези имена достояние на целия немски народ - което единствено би могло да обедини целия народ в преклонение в един идеал и да предизвика в него действително дълбок и траен подем. Ние не съумяхме да поставим в центъра на вниманието на народа имената на нашите действително големи деятели, да направим от тях герои на съвременността, да концентрираме върху тях вниманието на цялата нация и така да създадем настроение, обединяващо целия народ. Не съумяхме от всички области на знанието да отделим онези хора, които действително трябва да представляват нашата слава, не съумяхме да направим от тях велики образци, с които трябва да се гордее цялата нация. Ние останахме изцяло на нивото на обикновеното. Очевидно тук играеше роля и страхът да не изглеждаме "шовинисти", от което у нас особено се страхуват. Задоволявахме се с шаблонен династически патриотизъм. Последният ни се виждаше много по- "удобен" от шумните и радостни прояви на действително дълбоката национална гордост. Посредственият династически патриотизъм винаги беше готов да "служи", докато истинската национална гордост можеше да предяви претенции да подчини другите на себе си. И това изглеждаше "опасно". "  Монархическият патриотизъм не отиваше по-нататък от образуването на шаблонни сдружения на "ветераните от войната". Националната гордост едва ли би се ограничила с такива невинни играчки. Тя прилича на благороден кон, който не всеки може да яхне и да препусне. Струва ли си да се учудваме, че ръководителите на старата Германия предпочетоха да не се обвързват с такива опасни "неща". Нали на никого от нас и през ум не му минаваше, че е близък денят, когато ще дойде световната война, която сред грохота на оръдията и сред вълните на газовите атаки ще направи реален изпит на истинския патриотизъм и издръжливост на всеки немец. Когато тази война дойде, всички ние се убедихме колко ужасно си отмъсти пълната липса на действително национално възпитание, пълната липса на действително дълбоко национално чувство. Народът нямаше голямо желание да умира за своите кралско-императорски владетели. А какво е "нация" само бяхме чували. Когато дойде революцията и идеята за монархическия патриотизъм угасна от само себе си, преподаването на историята получи у нас вече действително само приложно значение. Съвременната държава не се нуждае от национален подем. Ако иска нещо, то е ентусиазъм за републикански режим. Но именно това тя не може да получи. Както династическият патриотизъм не можеше да бъде особено траен в епоха, когато най-важна роля играеше вече принципът на националностите, така републиканският патриотизъм не може да има сериозна сила сега. Едва ли можем да се снабдяваме, че под лозунга "за републиката" немският народ не би се сражавал четири години и половина по фронтовете. А най-малко издръжливост биха проявили вероятно самите инициатори на тази забележителна република.

        Ако нашата прехвалена република неочаквано просъществува вече доста дълго време, тя го дължи само на това, че всеки момент е готова да приеме първия грабителски договор, да заплати, колкото поискат да отстъпи всяка територия, която пожелаят да получат и т. н. На чуждите държави тази германска република много им харесва. За противника е винаги по-удобно да има работа със слаби и покорни хора. Тази симпатия на противника именно към републиканската форма на управление в Германия е най-унищожителната присъда за ноемврийската република. Противниците обичат германската република и й дават възможност да съществува, тъй като знаят, че няма да намерят по-добър помощник за заробването на германския народ. Само на това обстоятелство дължи съществуването си нашата прекрасна република. Ето защо тя лесно може да мине без всякакво действително национално възпитание. На нея й стига, че героите от райсбаннера я приветстват с "ура", макар че между нас казано ако райсбаннерите действително трябваше да защитават с живота си знамето на републиката, те вероятно биха се разбягали като зайци.

        Нашата народническа държава ще трябва да води сериозна борба за съществуването си. Тя не може да възложи надеждите си на плана на Дауес и никакви подписи на тези договори няма да й служат за защита. На нас, за да осигурим съществуването на нашата държава, ще ни бъде необходимо именно онова, от което толкова се отказва съвременната република. Колкото по-съвършена бъде нашата държава, както в смисъл на формата, така и в смисъл на съдържанието, толкова по-голяма завист и по-голяма съпротива ще срещнем от страна на противника. Главната ни защита тогава ще бъде не толкова в силата на оръжието, колкото в силата на самите граждани. Нашата защита ще бъде не система от крепости, а живата стена от мъже и жени, преизпълнени с висока любов към отечеството и с фанатичен национален ентусиазъм.

        Ето защо ние трябва като трето да имаме предвид следното.

        Нашата народническа държава ще съумее да използва и науката в интерес на развиването на националната гордост. Ние ще организираме от тази гледна точка преподаването не само на общата история, но и историята на развитието на цялата култура. Ние ще прославяме нашия изобретател не толкова като такъв, но и като немец,като син на нашия народ. Ние ще учим да се уважава във всеки голям човек не само твореца на велики дела, но и сина на една велика нация. От големия брой велики деятели на германската история ще изберем неколцина най-велики и ще съумеем да ги направим известни на най-широките слоеве на нашата младеж. Около тези немногобройни стълбове ще издигнем цялото гордо здание на националния подем. Под този зрителен ъгъл трябва да преустроим всички учебни програми и постепенно да реорганизираме работата по възпитанието така, че нашият младеж, завършвайки училище, да излиза от него не полупацифист, демократ и т.н., а истински немец.

        За да бъде това национално чувство от самото начало истинско, а не илюзорно, е необходимо от най-ранна младост, когато хората са още особено възприемчиви с желязна последователност да им присаждаме следните мисли.

        Който действително обича народа си, той винаги трябва да бъде готов да потвърди това с истинска жертва. Няма и не може да има такова национално чувство, което се грижи само за собствената си полза. Няма и не може да има такъв национализъм, който да е присъщ само на отделни класи. Малко е само да се вика "ура", трябва зад това да стои истинска любов към нацията, истинска грижа за запазване на народното здраве. Ще можем да се гордеем със своя народ само тогава, когато нямаме причини да се срамуваме за нито едно от нашите съсловия. Никаква гордост не може да вдъхва такъв народ, половината от който живее в постоянна мизерия и беди и системно загива от тези тежки условия на живот. Само тогава, когато целият народ се ползва от истинско физическо и морално здраве може да се появи радост и гордост, че принадлежим към този народ. Високото чувство на национална гордост истински ще изпита само онзи, който вижда и разбира величието на своя народ.

        Още от млади години трябва да възпитаваме в нашата младеж уважение към национализма в съчетание на последния с чувството за социална справедливост. Само тогава ще изградим народ, състоящ се от граждани, действително свързани с връзките на обща любов, обща гордост, общо съзнание за своята непобедимост.

Присъщият на съвременната епоха страх от шовинизма е само симптом за импотентността на тази епоха. Тази епоха не знае какво е действително дълбока, действително стихийна сила. Ето защо тя не е и призвана да извърши велики дела. Великите преврати биха били абсолютно невъзможни, ако на земята съществуваха само еснафските добродетели на тишината и спокойствието и нямаше страсти, достигащи до фанатизъм и дори до истерия.

        Нашият свят безусловно върви срещу велики преобразования. Въпросът е само в това дали тези преобразования ще послужат за спасение на арийското човечество или само за полза на вечния евреин.

        Нашата държава трябва да организира цялата работа по възпитанието така, че да съумее да отгледа поколение, което действително да се окаже на висотата на предстоящите задачи.

        Победата ще принадлежи на онзи народ, който пръв успее да тръгне по този път.

***

        Венецът на всички задачи на нашата организация на възпитанието трябва да се състои в това, с пълна отчетливост да поставим пред цялата младеж най-напред проблема за расата. И с ума си , и с чувствата си нашата младеж трябва да разбере, че това е главният сред главните и централният сред централните проблеми. Нито един младеж и нито една девойка не трябва да изпускат училището, без да разберат до край какво гигантско решаващо значение има въпросът за чистотата на кръвта. Само така ще създадем основите за расовото възраждане на нашия народ. Само по този път ще изковем всички предпоставки за по-нататъшното си културно развитие.

Тъй като трябва да помним, че цялото физическо и умствено възпитание в крайна сметка може да бъде полезно само за онези хора, които са разбрали принципната важност на расовия проблем и които са готови действително да направят всичко необходимо за запазването на чистотата на расата.

        В противен случай неизбежно ще се създаде онова трагично положение, което отчасти вече се е създало за нас и ще ни застраши нещастие, чиито размери дори е трудно да си представим, а именно: тогава ние и в бъдещите времена ще останем само културен тор. Не само в смисъл, че ще губим все по-голям брой синове на своя народ, а в смисъл, че кръвта ни ще бъде обречена на системна деградация. Смесвайки се с други раси, ние им оказваме известни услуги, издигайки ги на по-високо равнище, но сами сме обречени на системно слизане надолу, а след това и на израждане.

        Ако ние съумеем да преустроим върху посочените начала цялата работа по възпитанието под зрителния ъгъл на запазването на чистотата на расата, това, разбира се, ще донесе огромно полза и за военното дело. В нашата държава военната служба изобщо ще се разглежда само като заключителна глава във възпитанието на нашата младеж.

***

        Но колкото и да е голямо значението на физическото и умствено възпитание на младежта в нашата бъдеща държава, също толкова голямо значение ще трябва да придадем и на системния човешки отбор. В днешно време се отнасяме и към този проблем твърде лекомислено. От благата на висшето образование у нас сега се ползват по правило само децата на заможни родители. Въпросът за надареността играе само подчинена роля. У нас забравят, че едно обикновено селско момче често може да бъде по-надарено от децата на по-заможни родители, макар че по отношение на знанията това селско момче много ще им отстъпва. Ако децата на по-заможните родители знаят повече, това съвсем не говори в полза на тяхната по-голяма талантливост. Знания те са получили само поради по-богатата обстановка, по-разностранните впечатления и т.н. Ако нашето по-надарено обикновено селско момче от най-ранното си детство също е живяло в такава добра среда, то би натрупало може би дори повече знания. В днешно време е останала може би, само една област, където вроденият талант играе по-голяма роля от произхода. Това е областта на изкуството. Тук .въпросът за богатството или бедността на родителите вече не играе такава роля, по простата причина, че тук става дума за вродени способности, а не за учене. Последното може да бъде полезно за усъвършенстването на таланта, но първото и главно условие е наличието на самия талант. От този пример особено ясно се вижда, че надареността съвсем не е присъща само на висшите слоеве, а още повече само на богатите хора. Често най-големите художници произхождат тъкмо от най-бедните семейства. Знаем много случаи, когато обикновено, но талантливо селско момче по-късно се е превръщало в световно знаменит маестро.

        Забележително е, че в нашата епоха това го разбират, когато става дума за изкуството, но за нищо на света не искат да го приложат към всички други области на духовната култура. Кой знае защо смятат, че към така наречените точни науки това не се отнася. Без съмнение, известни механически способности в човека могат и да се възпитат. Нали опитният дресьор успява да обучи умния пудел на най-сложни трикове. Но както на кучето, така и на човека тук помага само дресировката, за особен талант засега не става дума. Всеки среден човек, ако посветим на това достатъчно време, можем да го научим на някои неща. Но ако у него няма никаква искрица от талант, това ще бъде само бездушно "обучение" като при животното. Ако посветим особено много внимание на дресировката, можем и средния човек да научим на някои неща над средното ниво, но това ще бъде само мъртва "наука", абсолютно безплодна и в крайна сметка лишена от всякакво творчество. Такава "педагогика" може да възпита хора, които наричаме ходещи енциклопедии. Но такива "образовани" хора ще претърпят фиаско всеки път, когато суровият живот им предяви що-годе сериозни изисквания. Такива хора нито на крачка няма да помръднат напред делото на прогреса. Напротив, те самите ще се нуждаят от постоянна подкрепа и винаги ще бъдат зависими. Хора, получили такова "възпитание" ги бива само да заемат високи длъжности при сегашния наш нещастен режим.

        Ние смятаме за подразбиращо се от само себе си, че при правилна организация на възпитанието в недрата на нацията винаги ще се намери достатъчно количество таланти за всички области на нашия живот. По-нататък ние смятаме за подразбиращо се от само себе си, че научното знание ще донесе толкова повече полза, колкото повече в мъртвата наука вдъхнем живия дъх на съответния талант. Действително творчески акт се получава само тогава, когато знанието и способностите сключат брачен съюз.

        Ще приведем тук един пример за това колко безгранично греши в тази насока нашето днешно общество. От време на време можете да срещнете в нашите илюстрирани издания статии със съответни портрети, в които се разказва за удивление на нашия среден немски еснаф как тук или там успели за пръв път да направят от негър учител, адвокат или даже пастор, или най-после героичен тенор и т.н. Нашият немски еснаф ахка с отворена уста пред тия чудеса и стига до извода, че в съвременното общество възпитателното дело се намира на недосегаема висота. Евреите пък използват това за съвсем други цели: хитро подсмивайки се в брадата си, те започват да доказват на целият честен народ, че тези примери са най-убедителен аргумент в полза на тяхната теория за равенството на всички хора. На съвременното нещастно общество и през ум не му минава, че тези примери говорят само за едно: колко силно грешим срещу най-елементарните изисквания на здравия разум. Милиони и милиони хора, принадлежащи към много по-висока по своята култура раса, влачат жалко съществуване, заемайки най-ниските места в нашата обществена йерархия. А ние в това време се радваме на престъпната игра, позволяваща да се дресира една полумаймуна дотолкова, че да се направи от нея адвокат. Хората не разбират, че ние извършваме огромен грях против волята на вечния наш творец, когато спокойно гледаме как стотици и стотици хиляди най-надарени хора гинат, подложени на всички ужаси на пролетаризацията, и в същото време дресираме зулусите и кафрите, за да им дадем възможност да заемат място в по-издигнати професии. Тъй като трябва да кажем истината -в действителност това е само дресировка, също такава дресировка като обучаването на един пудел. Ако посвещавахме толкова труд и внимание на хората от по-интелигентни раси, резултатът, разбира се, би бил хиляда пъти по-голям.

        Добре е, че нашите илюстрирани издания могат да ни запознаят само с изключителни случай на такава дресировка. Ако тези изключения станеха правило, това би било наистина нетърпимо. Достатъчно нетърпим е вече и фактът, че и сега висше образование у нас получават съвсем не онези, които имат за това способности и таланти. Да, ние говорим направо: съвсем нетърпимо е това положение, когато от година на година стотици хиляди абсолютно бездарни хора получават възможността да преминат през висшите учебни заведения, докато стотици хиляди други действително талантливи хора са лишени от възможността да получат висше образование. В резултат на това нацията понася невероятен ущърб, който дори не може да се изчисли. Ако в продължение на последните десетилетия именно в САЩ се наблюдава такова огромно нарастване на най-важни изобретения, това в значителна степен се обяснява с факта, че там талантливи хора от низшите слоеве на народа имат много по-голяма възможност да получат висше образование,

отколкото в Европа.

        За да станеш изобретател, е необходим преди всичко талант. Тук не са достатъчни механичните знания. Но у нас не обръщат никакво внимание на това. У нас най-важното е хубавата бележка.

        Ще дойде време, когато нашата народничаска държава ще вземе мерки и в тази област. Ние ще виждаме задачата си не в това да увековечим влиянието на една обществена класа. Ние ще си поставим за цел да отберем най-добрите глави от всички слоеве на населението и именно на тези най-способни хора ще дадем възможност да оказват най-голямо влияние върху нашето общество и да се ползват с най-голяма почит. Нашата държава ще се чувства длъжна не само да осигури необходимото възпитание на всички деца със средно ниво, но ще се нагърби и с особеното задължение да отвори път на всички истински талантливи хора. Особено ще се постараем да отворим вратите на държавните висши учебни заведения за всички хора с дарба - абсолютно независимо от това от какви обществени кръгове произхождат те. Трябва да го направим на всяка цена. Тъй като само така ще възпитаме действително гениални ръководители на нацията, а не просто учени сухари.

        Нашата държава ще трябва да постъпи така още и предвид на следното. У нас, в Германия, тъй нареченият висш, образован слой е толкова затворен в себе си и е толкова закостенял, че вече няма абсолютно никаква жива връзка с по-нискостоящите слоеве от населението. За това ни се налага да се разплащаме в две насоки. Първо, този слой абсолютно е загубил способността да разбира настроенията на широките народни маси. Този слой твърде отдавна се е откъснал от всякакво общуване с народа, за да може още да запази разбирането на психологията на последния. Този слой е станал вече съвсем чужд на народа. Второ, този слой страда и от друга болест: той губи последните остатъци от всякаква сила на волята. Интелигентските кръгове, които водят абсолютно затворен живот, винаги ще показват много по-малка сила на волята от широките слоеве на обикновения народ. А нали целият свят знае, че ние, немците, досега страдахме, разбира се, не от недостиг на научни днания, а тъкмо от недостиг на сила на волята, на силна решителност. Нима не виждахме, че колкото по-"образовани" бяха нашите държавници, толкова по-слаби се оказваха те в живата практика. Ако и политически, и технически нашата подготовка за световната война беше недостатъчна, това стана така, разбира се, не защото сред нашите управляващи кръгове имаше недостиг на образовани глави; напротив, стана, защото управляващите ни се състояха все от образовани хора, които имаха колкото щете знания, но абсолютно им липсваха здрав инстинкт, енергия и смелост. Не беше нещастие за целия ни народ, че през световната война ние трябваше да водим борба не на живот, а на смърт под ръководството на канцлера Бетман-Холвег, който беше натура философстваща и твърде слаба. Ако вместо него имахме силен народен вожд, то, разбира се, жертвите на нашите героични войници нямаше да бъдат напразни. Този подбор на ръководители изключително от "интелектуалните, образовани" слоеве много силно помогна и на негодниците от ноемврийската революция. Всички тези наши "образовани" държавни деятели си пазеха образованието само за себе си, не съумяха да го поставят в служба на цялото отечество. Тъкмо това доведе до успеха на противната страна.

        В това отношение можем да се научим на някои полезни неща от примера на католическата църква. Нейните свещеници дават обет за безбрачие. Именно затова всички нови и нови редове на католическото духовенство неизбежно се вербуват от широките народни маси. Именно тази роля на целибата досега обикновено не се забелязваше. Но тъкмо в нея е заложена онази грамадна сила, която е присъща на тази стара институция. Принудена отново и отново да попълва редовете на своите ръководители от средата на излезлите от низшите слоеве на народа, католическата църква благодарение на това запазва тясна връзка с народа и си осигурява постоянен приток на нова енергия, на нови пресни сили, които живеят само в широката народна маса. Оттук и това, че този гигантски организъм запазва вечна сила, младост, духовна елестичност и стоманена сила на волята.

        Нашата държава, когато му дойде времето, ще си постави за задача да организира делото на възпитанието така, че то да осигурява постоянен приток на свежа кръв и постоянно обновяване наличния състав на умствено ръководещите слоеве. Върху държавата лежи прякото задължение системно и планомерно да открива от цялата маса на народа най-способните и надарени хора и да ги поставя в служба на обществото. Държавата и държавните длъжности трябва да съществуват, не за да осигуряват хубав живот на някаква отделна класа, а за да изпълняват своите действително високи задължения. Но това ще бъде възможно само тогава, когато носители на държавната власт принципно ще бъдат само най-способните, най-енергичните и най-волевите хора. Това трябва да се отнася не само за административните длъжности, но и за идейното ръководство на нацията във всички области. Този народ, който успее да постави най-способните хора начело на най-важните отрасли на живота, вече само поради това ще получи най-силният фактор на величието. Ако се конкурират два еднакви народа, победата ще спечели онзи народ, който успее да отдаде в ръцете на най-талантливите хора цялото умствено ръководство на страната. И обратното: ще претърпи поражение този народ, който не успее да даде необходимия път на хората с големи вродени таланти и превърне държавните си учреждения в обикновен старчески дом.

        Разбира се, при днешните ни порядки в.сички тия наши предложения засега са неосъществими. Веднага ще ни възразят, че не можем да искаме, например, от синчето на някой държавен чиновник да стане занаятчия само защото, да речем, синът на някой занаятчия е излязъл по-способен от него. При сегашните възгледи за ролята на физическия труд такова възражение е разбираемо. Ето защо нашата държава ще трябва да постигне преди всичко принципна промяна в самото отношение към физическия труд. Нашата държава ще трябва на всяка цена да приключи със днешното недостойно отношение към физическия труд. Това трябва да бъде постигнато, дори и да са необходими усилията на цели столетия. Нашата държава ще съди за човека не по това каква именно работа върши той, а по качеството на труда му. На днешните наши умници това може да се стори нещо нечувано. Имах си хас! Нали "трудът" на най-бездарния вестникарски драскач у нас сега се смята за "по-висш" от труда, да речем, на най-интелигентния работник, зает в точната механика. И само на това основание, че вестникарят, работи, виждате ли, с перото! Ала такъв подход съвсем не е нещо естествено и задължително. Той ни е присъден изкуствено. По-рано към труда не са подхождали с такива критерии. Сегашните противоестествени порядки са само резултат от общите болести на съвременната ни прекалено материалистична епоха.

        От принципна гледна точка ние трябва да оценяваме всеки труд двояко: всеки труд има от една страна материално, от друга стана идейно значение. Неговата материална ценност е в това материално значение, което даден труд има за живота на обществото. Колкото по-голямо количество хора могат пряко или косвено да се възползват от плодовете на даден труд, толкова по-голяма е материалната му ценност. Това намира най-пластичен израз в размера на материалното възнаграждение, което получава всяко лице за своя труд. От друга страна, за разлика от тази чисто материална ценност на труда не трябва да губим от очи и неговата идеална ценност. Последната се измерва не с материалното значение, което има даден труд, а само със степента му на необходимост като такъв. Материалната полза от някое голямо откритие, е разбира се, по-голяма, от онази материална полза, която носи всеки ден със своята работа, да речем, един общ работник. Но нали нашето общество еднакво се нуждае и от услугите на изобретателя, и от услугите на общия работник. Обществото, разбира се, прави материална разлика между ползата, която носи трудът на изобретателя и трудът на общия работник и го изразява с това, че им плаща различни възнаграждения. Но от идеална гледна точка трудът на единия и на другия в очите на обществото е еднакъв, щом всеки от тях работи в своята област с еднаква добросъвестност. И ето, трябва да оценяваме всеки отделен човек именно от такова гледище, а не в зависимост от възнаграждението, което получава.

        Бъдещата разумна държава ще си постави за задача да дава на всеки отделен човек работа, действително отговаряща на способностите му. С други думи, на най-способните хора ще бъде дадена съответна работа. При това под способности ще се разбира действително вроденото в човека, т.е. подареното му от природата, а не онова, на което с труд криво-ляво са го научили. В нашата държава ще оценяваме човека според това как изпълнява възложената му обществена задача. Самата задача ще му бъде възложена според способностите. Видът дейност на отделен човек в разумната държава ще бъде не цел на съществуването му, а само средство. Всеки човек ще има пълната възможност за по-нататъшно развитие и усъвършенствуване, но. разбира се, в рамките на обществото, изградено върху фундамента на държавата. Всеки човек трябва да дава своя дял труд за заздравяването на този фундамент. В каква форма всеки работи за своята държава, зависи не от него, а от природата, вложила в него една или друга степен на надареност. От степента на трудолюбието и добросъвестността на всеки отделен гражданин зависи, ще върне ли той честно на обществото онова, което е получил от него. Онзи, който прави това с необходимото трудолюбие и добросъвестност, заслужава съответното уважение от страна на обществото. Нека по-голяма материално възнаграждиние получава онзи, чиятаработа донася по-голяма материална полза за обществото. Идеалната оценка трябва да бъде равна за всички. Ако хората добросъвестно изпълняват възложените им от обществото задължения и по този начин честно връщат дълга си и на природата и на усилията на обществото. От тази гледна точка съсвем не е позорно да работиш като обикновен занаятчия, но е позорно да бъдеш, да речем, неспособен чиновник, който даром яде народния хляб. От тази гледна точка ще се разбира от сама себе си, че на човека няма да му се възлагат такива задачи, за които предварително се знае, че няма съответните способности.

        Само така получаваме единствено правилния критерии за обществените права и предимства.Съвременната епоха сама работи срещу себе си. Тя въвежда всеобщо избирателно право, дрънка наляво и надясно за пълно равноправие, но абсолютно не умее да обоснове всичко това. Съвременната епоха оценява човека в зависимост от материалното възнаграждение, което той получава за труда си. Но с това тя унищожана самия фундамент за действително равенство в по-благородния смисъл на тази дума. Тъй като истинското равенство може да се изразява само във формата на изпълнение от всеки на своите особени задължения, а не в това всички да дават един и същ продукт на труда. Само така премахваме ролята на случайността / вродените качества/, която не зависи от самия човек. Само така създаваме положение, при което всеки отделен човек става ковач на онази роля и значение, което има в обществото.

        В наше време, когато големи групи от хора се оценяват едни други само по размерите на доходите, всички това, както казахме, не го разбират. Но оттук съвсем не произтича, че ние ще се откажем да защитаваме своите идеи. Напротив, който иска да излекува нашата съвременност от нейните вътрешни болести, от целия й гнилоч, той преди всичко трябва да има смелостта да погледне истината в лицето и да намери причините за болестта. Именно с тази задача се нагърбва Националсоциалистическото движение. Ние искаме на всяка цена да преодолеем всички пошли предразсъдъци на съвременността, искаме на всяка цена в недрата на нащия народ да намерим и организираме онази сила, която ще съумее да разчисти път за новия мироглед.

        Разбира се, тук ще ни възразят, че идеалната оценка на труда е неотделима от материалната му оценка, че по-пренебрежителното отношение към физическия труд се обяснява с по-ниското му заплащане и т.н. Ще ни кажат по-нататък, че по-ниското заплащане на физическия труд именно довежда до това, че хората на физическия труд по-малко се ползват от културните блага на нацията и че от това страда тяхната степен на културност. Ще ни посочат най-после, че хората тъкмо затова се боят от физическия труд, защото предвид на по-лошото му заплащане неизбежно се стига дотам хората на физическия труд да са по-малко културни и т.н.

Това е много вярно. Но оттук произтича само това, че за в бъдеще ще трябва да се откажем от твърде голямата разлика в заплащането на труда. Нека не ни казват, че това ще доведе до спадане на производителността на труда. Ако единствен стимул за умствения труд беше високото му възнаграждение, това би означавало, че имаме пред себе си най-печалните симптоми на огромно разпадане. Ако този критерий имаше господстващо положение в цялата ни предишна история, човечеството никога не би могло да направи най-големите си културни и научни завоевания. Тъй като ние знаем, че най-големите ни открития, най-великите научни работи, най-превъзходните паметници на човешката култура - всичко това е възникнало съвсем не поради жажда за високо заплащане. Напротив, всичко това често е ставало възможно само защото хората са се отказвали от земните блага, свързани с богатството.

        Разбира се, няма да отричаме, че в нашия век златото управлява света. Но ние се надяваме, че в близко бъдеще човек пак ще започне да служи на по-възвишени богове. В сегашния ни живот много неща, разбира се, се дължат само на стремежа към парите, но тъкмо затова днес са толкова малко ония неща, без които човечеството действително би обедняло.

        Една от задачите на нашето движение е още сега да провъзгласим такава ера, която ще осигури на всеки човек средства за достойно съществуване, но в същото време ще създаде такива порядки, когато човекът ще живее съвсем не само заради материалните удоволствия. За това между другото ще проведем такава политика за възнаграждение на труда, която дори на последния обикновен работник ще осигури възможност да води честен, порядъчен живот, стига да изпълнява добросъвестно своите задължения.

        И нека не ни казват, че това е само идеал, който никога няма да постигнем и който не се примирява с нашите порядки на земята

изобщо.

        Ние не сме толкова прости, та да вярваме, че ще успеем да създадем такъв строй, в който няма да има никакви недостатъци. Но това не ни освобождава от задължението да се борим против онези грешки, които сега са вече напълно ясни, да преодоляваме слабостите и да се стремим към идеала. Суровата действителност вече сама се е погрижила да внесе повече от достатъчно количество ограничения към нашия идеал. Но именно затова хората трябва с всички сили на душата си да се стремят към великата цел. Отделните неуспехи не трябва да ни отклоняват от това. Нали не се отказваме от съдилищата само защото понякога се случват съдебни грешки; нали не се отказваме от медицината само защото на земята все едно ще останат болести.

        Да се подценява силата на идеала е много опасна работа. Който малодушничи в това отношение, ще му напомня примера на нашите героични войници по фронтовете. И ако човек сам е бил войник, той ще разбере какво искам да кажа. На фронтовете хората умираха, не защото търсеха материални блага. Те умираха от любов към отечеството, от желание да защитят честа на нацията, от вяра в нейното величие. И само тогава, когато нашият немски народ се отдели от тези идеали и се поддаде на меркантилните обещания на революционерите, се оказа че той не придоби земно щастие, а придоби само всеобща мизерия и общо презрение.

        Но от всичко това и произтича най-настоятелната необходимост да противопоставим на съвременната утилитарна република вярата в идеалната държава на бъдещето.

Anfang