Глава XV

 

Необходимостта от активна съпротива

 

        Предавайки се на милостта на победителя през ноември 1918 г. Германия пое по пътя на политика, която според обикновеното човешко разбиране неизбежно трябваше да доведе до пълно подчинение на врага. Всички исторически примери свидетелствуват, че ако даден народ без най-крайна принуда е свалил оръжието, то по-нататък той ще предпочете да претърпи всякакви оскърбления и изнудвания, вместо отново да повери съдбата си на оръжието.

        По човечеството това може да се разбере. Ако победителят е умен, той ще съумее да предяви изискванията си към победения на части. Победителят правилно ще пресметне, че след като има работа с народ, загубил мъжеството си - а такъв е всеки народ, доброволно покорил се на победителя - то народът заради едни или друго частично изискване няма да се реши да прибегне до силата на оръжието. А на колкото повече изнудвания победеният народ се е подчинил на части, толкова повече той ще убеждава себе си, че заради отделно ново изнудване не си струва да въстава, щом като мълчаливо е приел много по-големи нещастия.

        Гибелта на Картаген е класически пример за такава бавна смърт на цял народ, за такава гибел, за която обаче е виновен самият този народ. Този пример не може да не плаши всеки народ, който попада в аналогично положение.

        Тази мисъл по несравним начин е разработил в своята книга "Трите принципа" Клаузевиц, който завинаги я е запечатал в следните думи:

      "Позорното петно от страхливото подчинение няма да се измие някога - казва Клаузевиц - тази капка отрова ще отрови кръвта и на бъдещите поколения от даден народ, тя ще подкопае силите и ще парализира волята на редица поколения." "Друго нещо е - казва Клаузевиц - ако даден народ е загубил своята независимост и свобода след кървава, но почтена борба. Самата тази борба ще осигури тогава възраждането на дадения народ. Подвигът на борбата ще бъде сам по себе си онова зрънце, което ще даде по-късно нови богати кълнове".

        Една и безхарактерно нация, разбира се, няма да сметне за необходимо да усвоява такива уроци. Онези народи, които помнят подобни уроци, изобщо не могат толкова лошо да паднат. Само онези, които ги забравят или не искат да ги знаят, търпят пълен крах. Ето защо от защитниците на такава безводна покорност не може и да се очаква внезапно да прогледнат и да се решат да действат по друг начин. Напротив, именно тези хора винаги ще ритат срещу новото учение, дотогава, докато даденият народ окончателно привикне към робство или на повърхността се появят нови по-добри сили, които да съумеят да довършат проклетия поробител. В първия случай хората, привиквайки, престават дори да се чувстват особено зле. Умният победител често дори удостоява такива лишени от характер хора с длъжността на надзиратели на робите, с която те охотно се залавят, изпълнявайки тази длъжност спрямо собствения си народ още по-безжалостно, отколкото това би направило чуждо животно, поставено от победителя.

        Ходът на събитията от 1918 г. показва колко в Германия се е разпространила тази напразна надежда, че ако се подчиним доброволно на победителя, ще получим известна пощада. Именно тази разпространена надежда най-силно влияе върху политическите настроение и политическите действия на широките маси на нашия народ. Подчертавам това, доколкото става дума именно за широките слоеве на народа, защото главатарите се ръководят, разбира се, от други съображения. Ръководството на съдбините на нашата страна, откакто е свършила войната, се намира в ръцете на евреите, които сега дори не се стараят особено да прикрият ролята си. А щом като е така, ясно е, че имаме пред себе си съвсем съзнателно намерение да бъде погубен нашият народ, а не една или друга грешка. Ако под този ъгъл се вгледаме в ръководството на нашата външна политика, ще се убедим, че имаме пред себе си не просто мятане от една страна на друга, а съвсем обмислена, рафинирана, хладнокръвна политика, за да се върви по гайдата на световните завоевателни идеи на евреите.

        Когато в началото на XIX в. Германия претърпява страшно поражение, то седемте години от 1806 до 1813 са достатъчни, за да започне Прусия отново да се надига, показвайки огромна енергия и решимост за борба. А ето че сега след нашето поражение в световната война мина също такъв срок, и ние не само не използвахме това време, но напротив, нашата държава още повече отслабва.

        Седем години след събитията от ноември 1918 г. ние подписахме Локарнския договор!

        Ходът на нещата беше именно такъв, както показахме по-горе: подписвайки веднъж позорно примирие, ние не можахме да намерим в себе си достатъчно сили и мъжество да противостоим на все новите и нови изнудвания на противника. А противниците бяха твърде умни, за да поискат от нас прекалено много наведнъж. Те винаги дозираха изнудванията си така, че да не изглеждат прекалени, за да не се налага да се страхуват от незабавен взрив на народните страсти. И в това отношение техните мнения винаги са съвпадали с мненията на нашите ръководители. След един диктаторски договор следваше друг и всеки път ние се утешавахме с това, че тъй като сме приели вече цял куп други грабителски договори, то не си струва прекалено да се огорчаваме по повод на някое отделно изнудване и да прибягваме до съпротива. Ето ви онази "капка отрова", за която говори Клаузевиц: проявявайки първата безхарактерност, ние постепенно изпадаме и се унижаваме още повече. Преди да вземем каквото и да било ново решение, ние системно се позоваваме на бремето, което от по-рано сме взели на плещите си и с това се успокояваме. Такова наследство е истински оловен топуз на нозете на народа, поради което народът окончателно се обрича на съществуването на робската раса.

        В продължение на редица години върху главата на Германия се сипят все нови и нови заповеди за разоръжаване, за лишаване от самостоятелност, за репарации и т.н. в края на краищата в Германия се роди този дух, който в плана Дауес вижда щастие, а в Локарнския договор - успех. Само едно утешение може да се намери в това нещастие: хората можеш да ги излъжеш, но бога не можеш излъга. Всички тези дни не получиха божията благословия. Откакто народът тръгна по пътя на самоунижението, той не може да се измъкне от нуждата и грижите. Единственият ни сигурен съюзник сега е мизерията. Съдбата и в дадения случай не направи изключение: тя ни се отплати според заслугите. Ние не съумяхме да защитим своята чест и ето, съдбата ни научи сега, че без свобода и самостоятелност няма парче хляб. У нас хората се научиха да крещят, че ни е нужно парче хляб - ще дойде време да се научат да крещят и за това, че са ни необходими свобода и независимост. Нечувано тягостно беше положението на нашия народ след 1918 г. Но колкото и горчиво да беше положението по това време, "общественото мнение" най-безжалостно преследваше всеки, който се осмелеше да предсказва онова, което неизбежно настъпваше. Нашите ръководители бяха толкова жалки, колкото и самонадеяни. Тяхното самомнение не знаеше граници, особено когато ставаше дума за разграничаване на неприятните пророци. Полюбувайте се на тези сламени парламентски кукли, полюбувайте се на тези седлари и ръкавичари /тук не говоря за професиите, което в дадения случай не би имало значение/, та тези политически лилипути сериозно се катерят върху пиедестала и оттам поучават всички останали простосмъртни. Дума да няма, че такъв "държавен деятел" след няколко месеца толкова ще се орезили, че в чужбина всички ще му се смеят. Всички наоколо виждат, че този "деятел" абсолютно се е оплел и никакъв път не вижда; но това не му пречи както преди да си остава на мястото с високо вдигната глава. Колкото по не ги бива тези парламентски деятели на съвременна република, толкова по-бясно преследват те всички, които очакват нещо от тях, които констатират безплодността на "просветната" им дейност, и особено онези, които се осмеляват да предскажат, че тази дейност и по-нататък до нищо добро няма да доведе. Но когато такъв парламентски фокусник е окончателно сразен и когато не може повече да крие пълното фиаско на своята дейност, тогава той непременно ще намери хиляди причини, които трябва да извинят неуспеха му. Само едно такъв "държавен деятел" не признава никога - а именно, че главната причина за всички нещастия е той самият.

        През зимата на 1922/23 г. вече във всеки случай всички трябваше да разберат, че Франция и след сключването на мира, продължава с желязна последователност да се стреми към онези цели, които си беше поставила от самото начало и които при сключването на Версайлския мир не постигна напълно. Кой наистина ще повярва, че четири години и половина Франция понасяше най-тежки жертви, и не жалеше кръвта си, само за да поиска след това съответните репарации за причинения й ущърб. Само въпросът за Елзас-Лотарингия не би могъл да пробуди такава енергия у французите. Не, ако те воюваха с такова напрежение на силите, то беше само за това, че проблемът Елзас-Лотарингия беше за тях само част от онази голяма политическа програма, която пишат на своето знаме външните политици на Франция. В какво се състои тази голяма програма? Естествено, в това да се раздроби Германия на редица малки държавици. Ето за какво действително се бореше шовинистична Франция - което обаче не й попречи в действителност да превърне своя народ в ландскнехт на националното еврейство.

        Франция в действителност би постигнала своята цел, ако, както в началото на това в Париж, цялата борба се беше разиграла на немска територия. Да си представим само за миг, че кървавите сражения на световната война се разиграваха на Сома, не във Фландрия, не в Артоа, не край Варшава и Нижни-Новгород, Ковно, Рига и т.н., а се разиграваха в Германия в Рур, на Майн, на Елба, край Хановер, Лайпциг, Нюрнберг и т. н. - и тогава трябва да признаем, че в такъв случай раздробяването на Германия съвсем на би било изключено. Голям въпрос е, щеше ли да може нашата млада федерална държава в продължение на четири години и половина да издържа такова изпитание, което се оказа по силите на Франция с нейния единствен голям център - Париж и с нейната многовековна централизация. Че тази най-голяма борба на народите се разигра извън границите на нашето отечество, има безсмъртна заслуга нашата стара армия и в това е голямото щастие за цялото наше немско бъдеще. Твърдо съм убеден, че ако не беше така, то ние сега не бихме имали Германия, а бихме имали само купчинка отделни "немски държави". Често си мисля със замиращо сърце, че такава перспектива беше възможна. Само когато се замислиш до какво би могло да доведе всичко това, стигаш до извода, че кръвта на нашите паднали приятели и братя се е проляла все пак не съвсем напразно.

        Целта, към която се стремеше Франция с тази война, не се осъществи. През ноември 1918 г. Германия, наистина претърпя мълниеносно крушение. Но в момента, когато вътре в страната у нас се разигра катастрофа, немските армии все още стояха на територията на враждебните държави, прониквайки близо до техните жизнени центрове. Първата грижа на Франция в този момент беше не толкова пълното раздробяване на Германия, колкото въпросът за това как по-скоро да се освободи територията на Франция и Белгия от немските армии. Първата грижа на парижкото правителство след края на войната по такъв начин беше разоръжаването на германските армии и изпращането им колкото е възможно по-скоро в пределите на Германия. Едва на втори план френското правителство можеше да помисли как да постигне онези цели на войната, в името на които беше започната цялата борба. Но в последното отношение Франция беше до известна степен парализирана. Англия от своя гледна точка можеше и в този момент да смята, че напълно е постигнала своите военни цели, тъй като вече беше постигнала Германия да загуби своето колониално и търговско могъщество и да стане държава от втори ранг. Англия съвсем не беше заинтересувана да унищожи без остатък Германия като единна държава. Напротив, Англия не можеше да не иска в лицето на Германия на континента все пак да остане достатъчно силен съперник на Франция. Ето защо френското правителство трябваше чрез решителна политика в мирния период да се стреми към същите цели, които поставяше войната. Ето защо изявлението на Клемансо, че за него мирът е само продължение на войната, не беше празни приказки.

        Французите решиха, че им остава само един път: системно и неотклонно да разтърсват нашата държавна власт всеки път, когато им се удаде възможност. С постоянните изисквания за все по-окончателно разоръжаване на Германия от една страна и с грабителските икономически изисквания от друга, французите системно подкопават нашето държавно единство. Чувството за национална чест в Германия постепенно отмира и на този фон икономическият гнет и вечната мизерия могат да поведат към особено опасни политически последици. Ако такъв политически гнет и

икономически грабеж продължаваше 10-20 години, това неизбежно би погубило дори най-силния държавен организъм. И тъкмо по този път целта, която преследваше Франция чрез войната, тогава би била осъществена.

        През зимата на 1922/23 г. истинските намерения на Франция бяха вече докрай оголени. На Германия й оставаха две възможности: или нашият държавен организъм да се окаже толкова издръжлив, че зъбите на французите да се притъпят, или ние да се решим на активния повод, да превъоръжим нашия държавен кораб /което рано или късно е неизбежно/ и да ударим врага. Последният изход, разбира се, би означавал борба не на живот, а на смърт. Бихме могли да оцелеем само в случай, че ни се удадеше дотолкова да изолираме Франция, че тази втора война да бъде вече не война на Германия против целия останал свят, а защита на Германия от Франция, станала заплаха за целия свят.

        Така стои въпросът. И аз съм твърдо убеден, че рано или късно ще настъпи именно вторият случай. Никога няма да повярвам, че намеренията на Франция спрямо нас да се променят. Няма да повярвам, защото тези намерения в крайна сметка напълно съответстват на интересите за самосъхранение на френската нация. Ако самият аз бях французин и следователно величието на Франция ми беше толкова скъпо, колкото свято е сега за мен величието на Германия, аз, в края на краищата, бих постъпил така, както постъпва Клемансо. Франция постепенно губи своето народонаселение; Франция губи своите най-добри в расово отношение елементи. При такива обстоятелства измиращата френска нация може да запази своето значение на земята само в случай, че Франция успее да раздроби Германия. Френската външна политика може хиляди пъти да се променя, но в края на краищата по най-заобиколните пътища тя неизбежно ще стигне до същото: планът за раздробяване на Германия не може да не остава обект на най-страстните и заветни й стремежи. И ето, при такива обстоятелства според нас е съвсем неправилно да се мисли, че една чисто пасивна тактика, само колкото самите ние да издържим, при каквито и да било обстоятелства може задълго да бъде целесъобразна, щом като Франция активно и неотклонно продължава да прокарва своята линия. Докато разрешаваме вечния конфликт между Германия и Франция само под формата на отбрана, на практика той никога няма да бъде решен. Резултатът може да бъде само един: с всяко столетие Германия ще губи една след друга все по-нови и по-нови позиции. Вгледайте се в онези промени, които са претърпели нашите езикови граници от XII век, и ще се убедите колко е трудно да се разчита на успеха на тази ориентация, която ни е коствала вече такива огромни загуби.

        Необходимо е Германия напълно и докрай да разбере, че нейната жизнена воля не трябва да се ограничава само в пасивна отбрана. Необходимо е да се разбере, че ние трябва най-после да съберем всичките си сили за активна борба с Франция, за последен решителен бой. Необходимо е ние, немците, точно и ясно да формулираме великите крайни цели, към които ще се стремим в този бой. Само тогава ще можем да доведем действително работата до край и да прекратим вечната безплодна борба между нас и Франция, коствала ни толкова много жертви. Всичко това, разбира се, ако допуснем, че в унищожаването на Франция Германия вижда само средство, което впоследствие трябва да открие на нашия народ възможност да си завоюва нови територии на друго място. Днес имаме само 80 милиона немци в цяла Европа. Нашата външна политика ще може да се нарече правилна само в случай, че след няколко десетилетия на нашия континент ще живеят не по-малко от 250 милиона немци и то ще живеят не в теснота като фабрични кули, работещи за други държави, а като селяни и работници, взаимно допълващи се в творчески труд.

        През декември 1922 г. отношенията между Германия и Франция отново се изостриха в заплашителна степен. Франция реши да прибегне до нови чудовищни изнудвания, а затова й беше необходимо като залог да завладее още редица наши територии. Преди да направи поредния икономически грабеж, Франция имаше нужда да окаже върху нас нов политически натиск. За да нахлузят по-лесно нов ярем на "непокорния" немски народ, французите намериха за необходимо да завземат един от нашите най-важни нервни възли. Завземането на Рурския басейн имаше за задача не само окончателно да пречупи гръбнака на Германия в морално отношение, но и да създаде за нас такива стопански затруднения, които да ни подтикнат да приемем всякакви, дори и най-тежките задължения. Да превие или да пречупи гръбнака на Германия - такава задача си поставяше Франция. И какво? Германия отначало се преви, та с времето окончателно да се прекърши!

        В момента, когато французите завзеха Рурския басейн, съдбата всъщност пак протегна ръка на немския народ, откривайки ни известни възможности за възраждане. На пръв поглед завземането на Рурския басейн беше за нас огромно нещастие; но погледнато отблизо става ясно, че това събитие криеше в себе си многообещаваща възможност веднъж завинаги да се сложи край на всички страдания на немския народ.

        Завземането на Рурския басейн от Франция за пръв път действително доведе до вътрешно отчуждение между Англия и Франция. Това събитие предизвика недоволство не само в кръговете на британската дипломация, която винаги се е отнасяла към съюза с Франция със студена пресметливост, но и сред най-широките кръгове на английския народ. Стопанските кръгове на Англия бяха особено недоволни от това произшествие и не скриваха, че са извънредно разтревожени от новото, невероятно засилване на френските позиции на континента. Та нали благодарение на завземането на Рурския басейн Франция получаваше такава военна позиция в Европа, каквато нямаше преди и самата Германия. Нещо повече, Франция получаваше още благодарение на това такива могъщи икономически позиции, които почти й осигуряваха положение на монополист. Франция получаваше сега в свои ръце най-големите въглищни мини и железни рудници в цяла Европа. Това й придаваше огромно могъщество, тъй като всички знаеха, че за разлика от Германия, Франция е свикнала винаги да води активна външна политика. А що се отнася до военната доблест на французите, то в хода на световната война Франция пак напомни на целия свят, че не умее да се сражава. След като Франция завладя въглищните басейни на Рур, Англия неизбежно трябваше да почувства, че всички успехи, постигнати от нея в хода на световната война, започват да си разсейват като дим. В действителност победител излизаше маршал Фош, а съвсем не британската дипломация с цялото й трудолюбие и енергия.

        В Италия също се промени настроението против Франция, което откакто е свършила войната, и без това не беше розово. Сега неприязънта отстъпи място на истинската омраза. Наближаваше онзи велик исторически момент, когато вчерашните съюзници можеха утре да станат истински врагове. За жалост у нас не се повтори това, което видяхме на Балканите, когато съюзниците от втората балканска война внезапно се озоваха от различни от различни страни на барикадата. Ако у нас не стана така, то е защото Германия нямаше своя Енвер паша, но затова пък имаше райхканцлера Куно.

        Завземането на Рур от французите ни откриваше благоприятни перспективи не само в областта на външната политика. Значителна част от нашия народ, която досега под влияние на лъжливата преса вярваше, че Франция все още е поборница за прогрес и свобода, сега се освободи от тази измама. През пролетта на 1923 г. се повтори нещо подобно на юлските дни на 1914 година. Всички ние добре си спомняме как около началото на войната мечтата за интернационална солидарност на народите внезапно се изпари от главите на немските работници. Всички ние помним, че немските работници застанаха тогава в общите редове, чувствайки, че само ако силите ни са сплотени, ние няма да паднем жертва на по-силния враг. Нещо подобно можеше да се повтори и в момента на завземането на Рурския басейн от французите.

        Когато французите започнаха да осъществяват своята заплаха и отначало плахо и предпазливо започнаха да придвижват полковете си на нашите територии, за Германия удари великият решаващ час. Настроението в Германия се променяше от минута на минута. И ако нашият народ беше съумял да претвори тези настроения в сериозни действия, то Рурския басейн би могъл ла стане за Франция това, което на времето стана Москва за Наполеон. За Германия се създадоха само две възможности: или да се покори на съдбата и да се подчини на всички изисквания, или да прикове погледа на цяла Германия в горящите ковачници и димящите пещи на Рур и да предизвика в целия ни народ пламенна воля веднъж завинаги да свърши с този позор и по-добре да се нагърби с всички ужаси на временната борба, отколкото безкрайно да понася очакващите ни ужаси, покорно подлагайки гръб.

        На тогавашния райхсканцлер Куно принадлежи съмнителната чест за откриването на трети път, а на буржоазните партии на Германия принадлежи още по-съмнителната чест да се устремят по този път и да го обявят едва ли не за гениален.

        Но нека най-напред се спрем за малко на втория път.

        Завземайки Рурския басейн, Франция по най-очевиден начин наруши Версайския договор. С това тя се постави във враждебно отношение към редица държави, гарантирали на времето Версайлския договор и особено към Англия и Италия. Франция не можеше да разчита повече на каквато и да било подкрепа от страна на тези държави за целите на егоистичния си грабителски поход. Оставаше й само на свой риск да доведе до щастлив изход предприетата авантюра - тъй като отначало завземането на Рур беше само авантюра.

        Ако у нас, в Германия, по това време съществуваше действително национално правителство, на него би му оставал само един път -пътят на честта. Разбира се, ние не можехме тогава от самото начало да окажем въоръжена съпротива на Франция. Но трябваше преди всичко да разберем, че да влизаме в преговори, без да имаме зад гърба си никаква реална сила, беше и смешно, и безплодно. Без да имаме възможност да окажем активна съпротива, беше нелепо да заставаме на това гледище, че "ние, значи, в никакви преговори не влизаме". Но още по-безсмислено беше да започваме преговори, без да си създадем предварително никаква реална сила. Съвсем не искаме да кажем, че в тогавашната обстановка сме могли да попречим на завземането на Рурския басейн чрез военни мероприятия. Само безумец би могъл да даде съвет за такива крачки. Но едно можехме да направим: трябваше да се възползваме от впечатлението, което направи фактът на завземането на Рурския басейн, и докато Франция осъществяваше своя план, ние можехме и трябваше, без да се съобразяваме с версайските забрани /доколкото Франция сама разкъса Версайлския договор/, да си създадем онази военна сила, която би представлявала по-късно реален аргумент за нашите представители на бъдещата конференция. Та нали от самото начало беше ясно, че рано или късно съдбата на завзетия от Франция басейн ще се решава на една или друга конференция. Нима беше трудно да се досетим, че ако изпратим на този конференция дори най-гениалните представители, те все едно нищо няма да съумеят да постигнат, ако зад тях няма реална сила? Храброто шиваче не може успешно да се състезава с атлет. Щом нашите упълномощени се явяват на конференцията съвсем безоръжни, ясно е, че те нямат да излязат от състезанието с каквито и да било постижения. Нима не бяха позорни всички онези комедии, които се разиграваха на прословутите конференции, започвайки от 1918 г., канеха ни на една или друга конференция и издевателски ни представяха предварително приготвени решения. На нас ни се предоставяше до поговорим за тези решения, но всички знаеха, че преговорите са напразни и че ние в края на краищата ще трябва да се подчиним на продиктуваната воля. Нима тези позорни комедии, разиграли се пред лицето на целия свят, не бяха недостойни? Като представители на тези конференции ние винаги изпращахме хора посредствени и ограничени. Лойд-Джордж не грешеше, когато веднъж грубо издевателски забеляза, че "немците не умеят да си изберат дори умни вождове и представители" /тези думи бяха казани по адрес на нашия тогавашен райхсканцлер Симон/. Но трябваше да забележим, че дори да бяхме изпращали на тази конференция истински гении, то при нашата безоръжност и при тази стоманена воля, която винаги показваха враговете, ние все едно нищо не бихме могли да постигнем.

        Но ако през пролетта на 1923 г. Германия беше поискала да се възползва от завземането на Рурския басейн като повод за възсъздаване на своята военна сила, тя преди всичко би трябвало да даде в ръцете на нашата нация духовно оръжие; тя би трябвало преди всичко да укрепи волята на немския народ и да унищожи онези, които системно разлагат нашата национална сила.

        Всяка мисъл за действителна съпротива срещу Франция би била чиста безсмислица, ако същевременно не се обяви непримирима борба против онези, които преди 5 години нанесоха на нашата армия удар откъм тила и й попречиха победоносно да завърши борбата на фронтовете. Само буржоазните глупаци можаха да измътят тази невероятна идея, че марксизмът сега е станал нещо друго и че в онези негодници, които през 1918 г. абсолютно хладнокръвно стъпкаха с краката си два милиона трупа, сега през 1923 г., след като седнаха в правителствените кресла, внезапно се е пробудила националната съвест и т.н. Но нашата буржоазия, колкото и невероятно да е това, беше увлечена именно от тази безсмислена идея. Според нейните сметки предишните изменници, сега внезапно трябваше да се превърнат в бойци за немската свобода!

        На практика господа марксистите, разбира се, и не помислиха за това. Както хиената не се разделя доброволно с мършата, така марксистът не престава да предава родината. Обикновено в такива случаи възразяват, че много немски работници на времето охотно са дали живота си за делото на Германия. Безкрайно глупаво възражение! Немските работници - разбира се! Но не интернационалните марксисти! Ако немските работници през 1914 г. по убеждение се бяха оказали марксисти, то ние бихме загубили войната още след три седмици. Германия щеше да претърпи тогава крушение още преди първият наш войник да е преминал чуждата граница. Не, фактът, че немският народ през 1914 г. беше още способен за борба, свидетелстваше само за това, че язвата на марксизма не беше успяла още да проникне твърде дълбоко. Но именно в онази степен, в която през следващите месеци и години немският работник и немският войник пак започнаха да връщат симпатиите си към марксистките вождове, работата на Германия ставаше все по-лоша.

        Ако в началото на войната бяхме се решили да задушим с отровни газове 12-15 хиляди такива еврейски главатари, погубващи нашия народ, както загиваха по-късно от отровни газове стотици хиляди от най-добрите наши немски работници от различни професии по фронтовете-тогава милиони жертви, принесени от нас на бойните полета, нямаше да бъдат напразни. Напротив, ако навреме бяхме премахнали някакви си 12 хиляди мошеници, то с това може би щяхме да спасим цял милион честни немци, чийто живот в бъдеще би донесъл най-ценни плодове на нашата родина. Но нашата буржоазна "държавна мъдрост" и тук се показа в обикновената си светлина. Буржоазните държавни деятели хладнокръвно, без да им мигне окото, пращаха на полетата на смъртта милиони и милиони немци, но да свършат с 10-12 хиляди изменници, спекуланти, лихвари и лъжци - за това не ги биваше. Животът на тези негодници в техните очи беше национална светиня, във всеки случай, нещо неприкосновено. Наистина, не знаеш на какво повече да се чудиш в този буржоазен свят - на тъпостта, слабостта и страхливостта или на изцяло прогнилите "убеждения". Тази класа действително е обречена от съдбата на гибел; жалко само, че тя влече след себе си към пропастта целия народ.

        През 1923 г. ние бяхме изправени пред повтаряне на същата ситуация, както през 1918 г. Към каквато и форма на съпротива да беше се решила да прибегне Германия, все едно първата предпоставка за успеха беше да се унищожи марксическата отрова в нашия народен организъм. От моя гледна точка, първата задача на всяко действително национално правителство в Германия в този момент беше преди всичко да намери онези сили, които биха се решили да обявят изтребителна война на марксизма. Едно истинско национално правителство не би могло да вижда задачата си в това да повтаря както преди глупавата фраза за "тишина и спокойствие" в момент, когато външният враг нанасяше на отечеството унищожаващ удар, а вътрешният кръг продължаваше своята подривна работа на всяка крачка вътре в страната. Не, едно истинско национално правителство в такава обстановка би търсило безпорядък и безпокойство, само и само в тази безпокойна обстановка народът действително да успее да се разправи със своите смъртни марксистки врагове. Щом като правителството не направи това, то всяка мисъл за каквато и да било съпротива беше чисто безумие.

        Да се разчистят такива сметки, имащи действително световноисторическо значение, разбира се, никога не може по схемата на нашите тайни съветници или на нашите стари министри с изкушени души. Такива неща се правят в борба и само в борба, тъй като борбата е вечният закон за нашия живот на земята. Германия трябва да си даде сметка, че от най-кървавите граждански войни често се ражда здрав стоманен народен организъм, докато изкуствено лелеяният мир много често води до гниене и злокачествено разложение. Съдбините на народа не трябва да се решават с лайкови ръкавици. Главната задача през 1923 г. беше по най-жесток начин да се удуши марксистката ехидна, системно разяждаща силите на нашия народ. Ако това беше станало, тогава и само тогава можеше да се каже, че подготовката за активна съпротива срещу Франция действително има смисъл.

        Напразно се стараех тогава да убедя поне така наречените национални кръгове, че сега е поставено на карта цялото бъдеще и че ако повторим грешките от 1914 г., то неизбежно ще се повтори и развръзката от 1918 г. Напразно спорех с хората до прегракване, аз молех да ни дадат възможност открито да се сразим с марксистите и така да очистим пътя. Но хората бяха глухи. Всички те, включително тогавашния шеф на нашите военни сили, представяха работата така, сякаш знаят друг, по-добър път. Мина малко време и те, разбира се, свършиха с капитулация - най-страшната капитулация за всички времена.

        Тогава разбрах с всички фибри на душата си, че мисията на немската буржоазия е свършена и че тя не е способна повече да реши нито една голяма задача. Тогава ми стана съвсем ясно, че всички тия буржоазни партии спорят с марксистите само от съображения за конкуренция, а в действителност не искат сериозно да унищожат марксизма. Всички те вътрешно отдавна бяха се примирили с мисълта, че отечеството е умряло. Само едно желание ръководеше действията им - да вземат съответното участие в помена. Само заради това те бяха способни още да водят "борба".

        Трябва открито да призная, че именно по това време се проникнах от особено дълбоко уважение към онзи велик човек, който от гореща любов към своя народ не се примири с външните врагове на Италия, а реши да постигне и постигна унищожението на този враг с всички средства и по всички начини. Мусолини си завоюва видно място сред най-великите хора на човечеството именно със своята решителност да не дели властта си над Италия с марксистите. Мусолини спаси своето отечество от марксическата опасност.

        Колко са жалки нашите нищожни държавни джуджета в сравнение с този действително велик деятел! Колко е отвратително да чуваме как тези политически нули по най-невъзпитан начин нагрубяват един човек, който стои хиляда пъти по-високо от тях! И колко е болно да съзнаваш, че всичко това става в страна, начело на която само преди половин век е стоял такъв вожд като Бисмарк!

        Предвид на тези настроения на буржоазията и предвид на това, че правителството реши да пощади марксистите, съдбата на каквато и да било активна съпротива в Рур през 1923 г. беше предварително решена. Да водим борба против Франция, имайки смъртни врагове в своите собствени редове, беше чисто безумие, показната борба, която тогава предприеха, беше чисто фокусничество. Тя беше предназначена само, за да удовлетвори донякъде националистическите елементи в Германия, да успокои "кипящата народна душа" и просто да измами слабо изкушените. Ако тези господа наистина вярваха в това, което правят, те не биха могли да не разберат, че силата на народа е преди всичко не в неговото оръжие, а в неговата воля за борба и че преди да побеждаваш външния враг, е необходимо да унищожиш вътрешния. Иначе тежко на този народ, който не е победил още в първия ден на борбата. Ако вътрешният враг не е унищожен, то щом на хоризонта се покаже първата сянка на възможно поражение във външната борба, той ще надигне глава, ще разложи нашата собствена сила и ще помогне на външния враг окончателно да ни победи.

        Още през пролетта на 1923 г. беше абсолютно ясно как ще свърши всичко това. Нека не ни казват, че военният успех на нашата борба против Франция е бил под голям въпрос. Ако резултатът от германския подем и нашето изказване против завземането на Рурския басейн от французите беше само унищожаването на марксистите вътре в Германия, то и тогава би могло да се каже, че успехът е на наша страна. Ако Германия беше освободена от тези смъртни врагове на цялото й съществуване и цялото й бъдеще, то такава Германия щеше да представлява сила, която никой в света не би могъл вече да задуши. В деня, когато Германия съкруши марксистите, тя в действителност ще хвърли своите вериги завинаги. Тъй като никога в историята врагът не ни е побеждавал със собствени сили, винаги сме загивали само благодарение на собствените си грехове, благодарение на престъпните усилия на враговете в нашите собствени редове.

        Тогавашното немско правителство не намери в себе си сили за този героичен акт. От това неизбежно произтича, че му се наложи да тръгне по първия път, т.е. да предостави всичко на хода на нещата, без да предприема абсолютно нищо.

        Но това не е всичко. Небето подари на нашия народ в този момент "великия" държавен деятел г. Куно. Този човек ни ю по професия, нито толкова повече по рождение беше държавен деятел или политик. Беше съвсем случаен човек, оказал се подходящ само за определени нужди. Всъщност, той беше обикновен търговец. И именно последното обстоятелство струваше на Германия особено скъпо, защото този политиканстващ търговец и към големите въпроси на политиката подходи именно като към комерческо предприятие.

        Франция завзе Рурския басейн. С какво е богат този басейн? С въглища! Значи Франция завзе Рурския басейн заради въглищата. Така разсъждаваше този "държавен" деятел. И ето, г. Куно се натъкна на "гениалната " мисъл да организира стачка, та французите да не могат да получат въглища. Всички предприятия на французите, разсъждаваше г. Куно, тогава ще бъдат нерентабилни и в един прекрасен ден французите сами ще ни очистят Рурския басейн. Приблизително такъв беше ходът на мислите на този "виден", "национален", "държавен деятел", който излизаше тогава с речи пред "своя народ" в Щутгарт и в редица други места, като народът с щастлива физиономия изслушваше дълбокомислените открития на своя "вожд".

        Но за да се организира стачка, беше необходимо да се обърне към марксистите, тъй като в стачката трябваше да участват работниците. Щом като е така, трябваше да се създаде единен фронт на работниците с всички останали немци. Е, а работник в представите на такъв буржоазен държавен деятел винаги се отъждествява с марксиста. Трябваше да се видят възторжените физиономии на буржоазните политици, когато изслушваха този гениален лозунг на "вожда". Куно в техните очи беше забележителен национален деятел, просто гений. Най-после те получиха този вожд, когото през цялото време бяха търсили! Мостът към марксистите беше построен, "националните" мошеници сега удобно можеха да се драпират в тогата на патриотизма, протягайки на практика ръка на интернационалните изменници на отечеството. Господа марксистите, разбира се, охотно подкрепиха тази тактика. На г-н Куно марксистите му трябваха, за да може да създаде своя "единен фронт", а на марксистките главатари им трябваше г-н Куно, защото чрез него можеше да спечелят парички. Ето защо двете страни можеха да бъдат доволни. Куно постигна своя "единен фронт", състоящ се, от една страна, от национални дърдорковци, а от друга, от антинационални мошеници. А интернационалните лъжци можеха сега на държавна сметка да изпълняват своята "висока" мисия за разрушаване на националното стопанство, получавайки за това специална заплата от държавната хазна. Идеята да се спаси нацията чрез платена всеобща стачка беше наистина безсмъртна идея. Още по-безсмъртен беше този лозунг, посрещнат с ентусиазъм от всички, включително най-равнодушните към политиката невежи.

        Че народът не може да бъде освободен чрез молби и унижения, беше повече или по-малко общоизвестно. Но че народът не може да бъде освободен и чрез лентяйска стачка, предстоеше да се докаже на г-н Куно чрез специалния исторически пример. Ако вместо призив към платена стачка г-н Куно беше призовал тогава немците да поработят извънредно в полза на нацията само някакви си два часа, то цялото това мошеничество с "единния фронт" би се разсеяло като дим още на третия ден. Народите се освобождават не чрез безделие, а чрез тежки жертви.

        Тази пасивна съпротива, разбира се, не можеше да продължи дълго. Само абсолютно чужд на военното дело човек може да си въобрази, че такива смешни средства могат да накарат да се оттеглят армиите на окупаторите. А какво друго предназначение можеше да има в действителност подобна "акция", струваща милиарди и коренно подкопала паричната система на страната?

        Когато французите се убедиха, че цялата съпротива на немците се свежда само до тези смешни мероприятия, те абсолютно се успокоиха и започнаха да се устройват в Рурския басейн като у дома си. На времето ние сами показахме на французите примери как да превеждат в спокойствие гражданското население на окупираните територии, ако това население започва да причинява сериозни неприятности на окупационните власти. Нали преди девет години ние много бързо се справихме с партизанските банди на белгийците и доста лесно убедихме белгийското гражданско население, че при наличието на немски окупационни отряди на белгийска територия,за него е много опасно да се свързва с партизаните. Ако прословутата пасивна съпротива действително беше се сторила опасна на Франция, нейните окупационни армии само за няколко дни с лекота биха сложили край на това детинско предприятие.

        На пръв поглед преди всичко беше необходимо да си зададем въпроса: а какво ще правим, ако нашата пасивна съпротива действително подейства на нервите на противника и той реши да прибегне до кървава физическа разправа? Ще продължим ли и тогава да оказваме съпротива? Ако да, то ние така или иначе трябва да се решим да се подложим на най-тежки кървави преследвания. В този случай стигаме до същото, до което бихме стигнали при активна съпротива, хе. до необходимост от истинска борба. Каквато и да било пасивна съпротива има вътрешен смисъл само тогава, когато зад него стои решителност в случай на необходимост да се прибегне и до открита борба или поне до прикрита партизанска война. За да бъде такава борба сериозна, е необходима сигурност във възможността за успех. Една обсадена крепост, загубила надежда, че ще й де удаде да прогони обсаждащите^ с това вече на практика се е предала на неприятеля, особено ако противникът обещава да запази живота на обсадените. Тогава обсадените винаги ще предпочетат тази примамка пред смъртта, която ги очаква в случай, че продължат да се съпротивляват. Щом обсадената от враговете крепост загуби вяра, че ще й дойдат на помощ и ще я освободят, силата на обсадените вече е сломена.

        Ето защо пасивната съпротива в Рур можеше да бъде успешна и въобще би имала някакъв смисъл, само в случай, че ние в това време готвехме фронт за активна борба. В този случай нашият народ би могъл да направи чудеса. Ако всеки немец в окупираните части знаеше, че родината готви армия от 80 или 100 дивизии, тогава пътят на френските окупационни войски действително не би бил покрит с рози. Хората са склонни да принасят жертви само тогава, когато могат действително да очакват успех, а не тогава, когато безцелността на тези жертви е очевидна.

        Имахме пред себе си класически случай, когато ние, националсоциалистите, трябваше по най-решителен начин да се изкажем против подобен национален лозунг. И ние изпълнихме своя дълг. През тези месеци аз лично бях подложен на многобройни нападки от страна на хора, чиито национални убеждения представляваха само някаква смесица от явна глупост и празни фрази. Всички тези господа крещяха, само защото тяхното чувство бе приятно гъделичкано от съзнанието за безопасността от патриотични викове в дадената обстановка. Смятах този жалък единен фронт за смешна нелепост. Историята показва, че бях съвсем прав.

        Когато касите на профсъюзите достатъчно се напълниха за сметка на деянията на г-н Куно и когато пасивната съпротива наближи онази граница, отвъд която трябваше да се решим от просто безделие да преминем към активно нападение, червените хиени внезапно дезертираха от общонационалното стадо овни и още веднъж се показаха такива, каквито винаги са били. Покрил главата си с позор, г-н Куно се върна към своите търговски кораби; а Германия получи още един ценен урок и загуби още една голяма надежда.

        Чак до края на лятото много наши офицери /това бяха във всеки случай не най-лошите елементи/ все още не вярваха в душата си, че е възможен такъв позорен изход от цялото начинание. Всички те се надяваха, че ако не може открито да се въоръжаваме, то Германия поне тихомълком ще направи всичко необходимо, за да превърне това ново нападение на Франция в повратна точка от германската история. В нашите редове тогава имаше доста хора, които продължаваха да възлагат известни надежди поне на войската. И това убеждение беше толкова силно, че оказа голямо влияние върху поведението и особено върху занятията на голяма част от нашата младеж.

        След това настъпи моментът на позорното крушение. Сега всички се убедиха, че милиарди бяха хвърлени напразно и че хиляди и хиляди млади немци, които бяха достатъчно глупави, за да приемат на сериозно обещанията на ръководителите на държавата, за загинали напразно. Чудовищната позорна капитулация предизвика взрив от възмущение от страна на нещастния народ, който се убеди, че са го предали. Именно по това време в милиони глави съзря здравото убеждение, че може да спаси положението само радикално премахване на цялата господстваща система.

В този момент безсрамното предателство на интересите на отечеството беше очевидно за всички; а от друга страна стана очевидно, че създалото се икономическо положение неизбежно обрича нашия народ на бавна гладна смърт. Цялата обстановка беше узряла, както никога. Тя повелително изискваше именно радикално решение на въпроса. Сега на всички беше ясно, че съвременната германска държава е потъпкала всяка вяра във всичко свято, че се е надсмяла над правата на своите граждани, че е измамила милиони свои предани синове, открадвайки от други милиони свои граждани последната стотинка. На всички беше ясно, че такава държава на може да разчита на нищо друго, освен на омраза от страна на своите граждани. Най-добре ще обрисувам тогавашното настроение, като цитирам тук заключителния откъс от моята собствена реч на един голям съдебен процес през пролетта на 1924 г.

       "Ние се отнасяме съвсем спокойно към присъдата, която ще ни произнесат съдниците от днешната държава. Не е далеч времето, когато историята, тази богиня на висшата справедливост  и действителната правда, с усмивка ще скъса вашата присъда и те ни смята да абсолютно и напълно оправдани."

Но историята освен това ще призове на съд онези, които сега се на власт и се ползват от нея, за да тъпчат закона и правото: тя ще призове на съд онези, които докараха народа до пропаст, онези, които в годината на нещастието на родината поставя I интересите на своето собствена "аз" над живота на обществото.

        Няма да се разпростирам тук за онези събития, които доведоха до 8 ноември 1923 г. и предопределиха този изход на събитията. Не правя това, защото не виждам никаква полза от него за бъдещето и го смятам за съвсем безцелно в дадения момент. Защо да чоплим едва зараснали рани? Защо окончателно да приковаваме тези хора, които дълбоко в душата си, може би също се изпълнени с любов към своя народ, но не ни разбраха и не съумяха да тръгнат по един път с нас!

        Пред лицето на общото огромно нещастие на нашата родина, аз не искам да оскърбявам онези, които, може би след време, все пак ще се присъединят към единния фронт на немците и ще се покажат истински синове на немския народ. Тъй като знам, че ще дойде време, когато дори онези, които бяха враждебни към нас в ония дни, благоговейно ще се преклонят пред паметта на нашите другари, пожертвали живота си в интересите на нашето отечество.

        Аз посветих първата част на моето съчинение на осемнайсет загинали герои. В заключителните редове на втората част на своето съчинение искам още веднъж да припомня великите образи на тези хора и да кажа на всички привърженици и борци на нашето учение, че те трябва да вървят по стъпките на тези герои, които се пожертваха с пълното съзнание за величието на нашите цели. Тези герои ще бъдат пример за всички колебаещи се, за всички обезверени. Техните дела зоват всеки от нас към изпълнение на дълга, както умееха да изпълняват своя дълг до самия си край тези прогресивни бойци. Към тези герои причислявам и този прекрасен човек, който съумя да служи на делото на възраждането на нашия народ като поет и като мислител и в крайна сметка също като боец. Неговото име е:

Дитрих Екарт

Anfang