Глава V

 

Световната Война

 

        В периода на незрялото ми юношество нищо не ме огорчаваше толкова, колкото обстоятелството, че съм се родил във време, станало епоха на търгаши и държавни чиновници. Струваше ми се, че страстите на историческите събития улегнаха, че бъдещето принадлежи само на така нареченото "мирно съревнование на народите", т.е. най-обикновени взаимни търговски измами при пълното изключване на насилствени методи за защита. Отделните държави все повече започнаха да приличат на обикновени търговски предприятия, които се конкурират взаимно, ограбват си взаимно клиентите и инвеститорите и изобщо с всички средства се стараят да си поставят един на друг крак, при това провиквайки се на всеки кръстопът за честността и невинността си. В разцвета на незрялото ми юношество ми се струваше, че тези нрави ще се запазят задълго /нали затова всички си мечтаха/ и че постепенно целият свят ще се превърне в един огромен универсален магазин, чиито помещения ще бъдат украсени вместо с паметници с бюстове на най-големите мошеници и най-глупавите чиновници. Купувачите ще бъдат англичани, търговският персонал - немци, а в ролята на собствениците ще се обрекат да се жертвуват евреите. Нима неслучайно самите евреи винаги се признавали, че тяхната дейност е не да заработват, а само да "плащат", да и към това повечето от тях владеят много езици.

        В този си незрял период честичко си мислех - защо не се родих сто години по-рано. Ех! Можех да се родя, да кажем, поне в епохата на освободителните войни, когато човек без да се "занимава с нещо", сам по себе си нещо е струвал.Така често си тъгувах по повод на, както ми се струваше, късната ми поява на бял свят и виждах незаслужения удар на съдбата в това, че така ще ми се наложи да изживея живота си сред "тишина и ред".Както виждате, аз още от младини не бях "пацифист", а всички опити да ме възпитат в дух на пацифизъм бяха напразни.Като мълния блесна пред мен надеждата за бурската война. От сутрин до вечер поглъщах вестници, следейки за всички телеграми и отчети, и бях щастлив, че на мен, макар и от далече, ми се отваря възможност да следя тази героична борба.

        Руско-японската война ме завари вече като по-зрял човек. Следях събитията още по-внимателно. В тази война застанах на определена страна и при това по национални съображения. В дискусиите, свързани с руско-японската война, веднага застанах на страната на японците. В поражението на Русия започнах да виждам също поражение на австрийските славяни.

        Минаха много години. Онова, което по-рано ми се струваше гнилотворна агония, сега възприемах като затишие пред буря. Още по време на пребиването ми във Виена на Балканите господстваше задушна атмосфера, която предсказваше буря. Вече не един път там се появяваха и пламваха отделни светкавици, които обаче бързо изчезваха, отстъпвайки отново място на непроницаемата тъмнина. Но ето, че се разрази първата балканска война и заедно с нея първите пориви на вятъра достигнаха до изнервената Европа. Периодът непосредствено преди първата балканска война беше изключително тягостен. Всички предчувстваха приближаващата катастрофа, цялата земя като че ли се беше нагорещила и очакваше първите капки на дъжда. Хората бяха изпълнени с тъгата на очакването и си мълвяха: нека най-накрая небето се съжали, нека съдбата по-скоро ни прати събитията, които все едно са неизбежни. И ето, най-накрая, първата ярка мълния озари земята. Започна буря, могъщите тътени на гръмотевицата се смесиха с топовните гърмежи на полята на световната война.

        Когато в Мюнхен пристигна първата вест за убийството на ерцхерцог Франц-Фердинанд (аз бях точно у дома и чух през прозореца първите недостатъчно точни сведения за убийството), в началото ме обзе безпокойство, да не би той да е убит от немските студенти, които бяха възмутени от постоянната дейност на наследника за славянизация на австрийската държава. От моя гледна точка нямаше нищо чудно, че немските студенти са пожелали да освободят немския народ от този вътрешен враг. Човек лесно може да си представи какви биха били последствията, ако убийството на ерцхерцога имаше именно такъв характер. Като резултат щяхме да претърпим цяла вълна от преследвания, която, разбира се, ще бъде призната за "основателна" и "справедлива" от целия свят. Но когато научих името на предполагаемия убиец, когато ми казаха, че убиецът без съмнение е сърбин, ме обхвана тих ужас заради това как странната съдба е отмъстила на ерцхерцога.Един от най-видните приятели на славянството беше станал жертва в ръцете на славянските фанатици.

        Който пред последните години внимателно е следил взаимоотношенията между Австрия и Сърбия, той не може сега и за миг да се усъмни, че събитията ще се развиват неудържимо.

        Сега често обсипват виенското правителство с упреци за ултиматума, който то постави пред Сърбия. Но тези упреци си абсолютно несправедливи. Всяко едно правителство в света при аналогични обстоятелства щеше да постъпи по същия начин. На източната си граница Австрия имаше един непримирим враг, който все по-често провокираше и не можеше да се успокои до момента, до който благоприятните обстоятелства не предизвикат разгром на австро-унгарската монархия. В Австрия имаха всички основания да предполагат, че ударът срещу нея ще бъде отложен най-много до момента на смъртта на стария император; но там имаха също основания да предполагат, че в този момент монархията въобще ще се лиши от способността да окаже поне някаква сериозна съпротива. През последните години монархията до такава степен се олицетворяваше от грохналия Франц-Йосиф, че в очите на широките маси смъртта на този император неминуемо трябваше да се представи като смъртта на най-отживялата австрийска държава. Един от най-хитрите капани на славянската политика се изразяваше в това, че тя съзнателно навяваше на мисълта, че "процъфтяването" на Австрия изцяло се дължи на мъдростта на монарха й. На въдицата на това лицемерно ласкателство много лесно се хващаха виенските придворни кръгове, така че тази оценка въобще не съответстваше на истинските заслуги на Франц-Йосиф. Виенският двор изобщо не разбираше, че в това ласкателство е скрита насмешка. В двора не осъзнаваха, а може би не искаха да осъзнаят, че колкото повече съдбата на монархията се свързва с политическия разум на, както тогава се изразяваха, "най-мъдрия от монарсите", толкова по-катастрофално ще стане положените на монархията, когато в един прекрасен ден безжалостната смърт ще почука на вратата на Франц-Йосиф.Можеше ли тогава човек да си представи Австрия без този стар император?Няма ли тогава да се повтори трагедията, която някога се случи с Мария-Тереза?

        Не, напълно несправедливи са упреците, отправени към виенското правителство, че през 1914 г. то е тръгнало на война, която, както на някой им се струва, е могла да бъде избегната. Не, войната вече не е трябвало да бъде избегната; тя би могла да се отложи най-много с една-две години. Но в това именно се изразяваше проклятието на немската и австрийска дипломация, че тя все още се стараеше да отложи сблъсъка и в края на краищата, беше принудена да приеме боят в най-неблагоприятния момент. Не подлежи на съмнение, че ако войната можеше да се отложи за още кратко време, то на Германия и Австрия щеше да им се наложи да воюват в още по-неблагоприятен момент.

        Не, нещата стояха така, че който не желаеше тази война, той трябваше да притежава мъжеството да си направи нужните изводи. А изводът можеше да бъде само един - да се пожертва Австрия. Войната щеше да избухне и в този случай, но това нямаше да бъде война само срещу Германия. Затова пък в този случай е неизбежно разделянето на Австрия. Тогава пред Германия щеше да застане изборът: или да участва в подялбата, или да се върна от нея с празни ръце.

        Онези, които сега недоволстват и ругаят срещу обстановката, в която започна войната, онези, които сега със задна дата помъдряват именно те през лятото на 1914 г. най-много от всички тласкаха Германия към тази съдбоносна война.

        Германската социалдемокрация в продължение на много десетилетия преследваше по най-гнусен начин Русия. От друга страна, партията в центъра, изхождайки от религиозни подбуди, най-много съдействаше за това да превърне Австрия в изходен пункт на германската политика. Ето сега ни се налага да си платим за последствията от това безумие. Ние жънем това, което си посяхме. Не можеше при никакви обстоятелствата да се избегне станалото. Вината на германското правителство се съдържаше в това, че в преследването да се запази мира, то изпусна най-благоприятния момент за начало на войната. То застана на пътя на политиката на съюза с Австрия, обвърза се с тази политика и в края на краищата, стана жертва на коалиция, която противопоставяше решителността си по отношение на войната на химерата ни за запазване на мира.

        Ако тогава виенското правителство беше придало друга, по-мека форма, на ултиматума си, това все едно не би променило нищо. Най-много да беше станало така, че възмущението на народа да свали виенското правителство. Тъй като за широките народни маси тонът на виенския ултиматум беше все още много мек, а далеч не особено рязък. Който сега се опитва още да отрича, той или е разсеян дърдорко, или просто съзнателно лъже.Да опази господ, нима не е ясно, че войната от 1914 г. съвсем не е наложена на масите, а напротив, те жадуваха за тази борба!Масите желаеха най-накрая някаква развръзка. Само това настроение обяснява фактът, че два милиона души - възрастни и младежи - побързаха доброволно да се явят в пълна бойна готовност под знамената, за да отдадат последната си капка кръв в защита на родината.

        През тези дни самият аз бях ентусиазиран. Тъжни настроения нямаше. Никак не се срамувам да призная, че, увлечен от вълната на могъщия ентусиазъм, паднах на колене и дълбоко в сърцето си благодарих на господ бог, че ми е дал щастливата възможност да живея в такова време.

        Започна борба за свобода с такава сила и размах, каквито не познаваше още света. Още щом започналите събития взеха такъв обрат, който неизбежно трябваше да вземат, широките маси разбраха, че въпросът стои не за Сърбия и даже за Австрия, а че сега се решава съдбата на самата немска нация.

        След много години едва сега се отвориха очите на народа за неговото собственото бъдеще. Настроението беше до краен предел приповдигнато, но в същото време и сериозно. Народът съзнаваше, че се решава неговата съдба. Именно заради това националният ентусиазъм беше висок и устойчив. Това сериозно настроение напълно съответстваше на обстоятелствата, макар че в първия момент никой нямаше представа колко неимоверно дълго ще се проточи започналата война. Мечтата на всички беше, че до зимата ще приключим делото и ще се върнем с нови сили към мирния труд.

        Човек вярва на това, което му се иска. Преобладаващата част от народа отдавна вече се беше отегчила от състоянието на вечна тревога. С това се обяснява и фактът, че никой не желаеше да вярва във възможността за мирно разрешаване на австро-сръбския конфликт и всички наоколо се надяваха, че най-накрая ще избухне войната. Моето настроение също беше такова.

        Щом като чух в Мюнхен за покушението над австрийския ерцхерцог, две мисли пронизаха мозъка ми: първо, че сега войната стана неизбежна и, второ, че при така стеклите се обстоятелства хабсбургската държава е принудена да остане вярна на Германия. Преди най-много се страхувах от това, че Германия ще бъде въвлечена в последна сметка заради Австрия във войната и въпреки това Австрия ще остане настрана. Можеше да се случи така, че конфликтът да започне не непосредствено заради Австрия и тогава хабсбургското правителство може би ще се опита по вътрешнополитически мотиви да се скрие в храстите. А ако самото правителство е решило да остане вярно на Германия, славянското мнозинство в държавата все едно ще започне да саботира това решение; то по-скоро е готово да разбие на парченца цялата държава, отколкото да позволи на Хабсбургите да останат верни на Германия. През юли 1914 г. събитията за щастие се развиха така, че подобна опасност беше премахната. Волю-неволю на старата австрийска държава й се наложи да се включи във войната. Собствената ми позиция беше напълно ясна. Според мен борбата започваше не заради това дали Австрия ще получи някакво удовлетворение от страна на Сърбия. По-моему войната се провеждаше заради самото съществуване на Германия. Ставаше въпрос за това дали да съществува или не германската нация; ставаше въпрос за нашата свобода и бъдеще. Сега се налагаше да се извади меч от държавата, създадена от Бисмарк. Младата Германия трябваше отново да докаже, че е достойна за завоеванията, които бяха извоювани от прадедите ни в героична борба в епохата на битките при Вейсенбург, Седан и Париж. Ако в предстоящите битки народът ни се прояви на висота, тогава Германия окончателно ще заеме най-видното място сред великите държави. Тогава и само тогава Германия ще се превърне в несъкрушима опора на мира, а децата ни няма да бъдат принудени да не си дояждат заради призрака, наречен "вечен мир".

        Колко пъти в юношеството си мечтаех най-накрая да дойде времето, когато ще мога да докажа на дело, че моята преданост към националните идеали не е празна илюзия. Често смятах за грях, че викам "ура", нямайки за това, може би, вътрешно право. Да викаш "ура", според мен, има моралното право само онзи, който поне веднъж се е изпитал на фронта, където на никой вече не му е до шеги и където неумолимата ръка на съдбата старателно преценява искреността на отделния човек, даже и на цели народи. Сърцето ми се преизпълваше с горда радост, че сега, най-накрая, ще мога да се изпитам. Колкото пъти пях на глас "Дойчланд юбер алес", толкова пъти крещях дълбоко от сърцето си "да живее!" и "ура!". Сега считах за свое пряко задължение пред всевишния и пред хората да докажа на дело, че съм искрен докрай. Отдавна вече реших за себе си, че щом дойде войната,(а че тя ще дойде, бях абсолютно сигурен), ще оставя настрана книгите. Знаех, че от началото на войната мястото ми ще бъде там, където ми посочи вътрешният глас.

        Отпътувах от Австрия преди всичко от политически съображения. Същите политически съображения изискваха сега от мен, когато започна войната, да заема мястото си на фронта. Отидох на фронта не за да се сражавам за хабсбургската държава, но във всяка минута бях готов да отдам живота си за моя народ и за онази държава, която олицетворява съдбата му.

        На 3 август 1914 г. подадох заявление на Негово величество крал Людвиг III с молба да ме приеме като доброволец в един от баварските полкове.В канцеларията на Негово величество през тези дни имаше, разбира се, големи разправии; зарадвах се още повече , когато на следващия ден получих отговор на молбата си. Помня как с треперещи ръце разтварях плика и четях с душевен трепет резолюцията за удовлетворяване на молбата ми. Възторгът и чувството ми на благодарност нямаха край. След няколко дни облякох войнишката униформа, която ми се наложи след това да нося почти 6 години подред.

        Сега за мен, както за всеки немец, започна най-великата и най-забележителната епоха от съществуването на Земята. Всичко изминало отстъпи на десети план в сравнение със събитията от тези невиждани досега битки. Сега, когато се навършва едно десетилетие от деня на тези велики събития, си спомням тези дни с велика скръб, но и с велика гордост. Щастлив съм и съм горд, че съдбата беше милостива към мен, че ми беше писано да участвам във великата героична борба на моя народ.

Ясно си спомням, като че ли беше вчера, как за първи път се появих сред скъпите ми другари във военна екипировка, после как нашият отряд марширува за първи път, след това военните ни упражнения и най-накрая отправянето ни на фронта.

        Както и много други, ме угнетяваше през това време само една мъчителна мисъл: няма ли да закъснеем? Тази мисъл направо не ми даваше мира. Опиянявайки се от всяка вест за нова победа на немското оръжие, заедно с това тайно страдах от мисълта да не би лично аз да съм закъснял за фронта. Та нали с всяка нова вест за победа опасността от закъснение ставаше все по-реална.

        Най-накрая дойде бленувания ден, когато напуснахме Мюнхен, за да се отправим натам, накъдето ни зовеше дълга. За последен път гледах брега на Рейн и се прощавах с нашата велика река, за чиято защита всички сега станаха синове на нашия народ. Не, няма да позволим на стария враг да оскверни водите на тази река! Сутрешната мъгла се беше разсеяла, показа се слънцето и освети околността, и ето от всички гърди гръмна великата стара песен "Вахт ам Рейн". Пяха всички до един в дългото ни безкрайно пътуване. Сърцето ми трептеше като на уловена птичка.

        След това си спомням влажната студена нощ в Фландрия. Вървим мълчаливо. Щом като започна да се развиделява, чуваме първия железен "привет". Над главите ни с трясък експлодира снаряд; отломъците падат съвсем наблизо и взривяват мократа земя. Още не е успял да се разсее облака от снаряда и от двеста гърла се раздава гръмко "ура" в отговор на първия вестител на смъртта. После около нас започва непрестанна пукотевица и грохот, шум и вой, а всички ние трескаво се втурваме напред срещу врага и след кратко време се сблъскваме гърди с гърди на картофеното поле с противника. Някъде отзад далече се разнася песен, след това тя се чува още по-близо и по-близо. Мелодията прескача от една рота в друга. И в момент, когато смъртта ни се струва съвсем близо до нас, родната песен достига и до нас, ние също се включваме и гръмко, победно се носи: "Дойчланд юбер алес".

        След четири дни се върнахме в изходно положение. Сега даже и походката ни стана друга. 16-годишните момчета станаха възрастни.Доброволците от нашия полк, може би, още не са се научили как трябва да се сражават, но те вече можеха да умрат като истински стари войници.

        Такова бе началото.По-нататък се проточиха месец след месец, година след година. Ужасите от всекидневната борба изместиха романтиката от първите дни. Първите възторзи постепенно охладняха. Радостният ентусиазъм се замени от чувството на страх от смъртта. Настъпи време, когато всеки започна да се колебае между повелята на дълга и инстинкта за самосъхранение. През тези настроения ми се наложи да премина и аз. Винаги, когато смъртта бродеше наблизо, в мен започваше нещо да протестира. Това "нещо" се опитваше да внуши на слабото тяло сякаш "разумът" изисква да се напусне борбата. Всъщност, това не беше разум, а, за съжаление, това беше само страхливост. Тя под различни предлози смущаваше всеки от нас. Понякога колебанията бяха безкрайно мъчителни и само с усилия побеждаваха последните остатъци от съвест. Колкото по-висок ставаше гласът, зовящ за предпазливост, толкова по-съблазнително той нашепваше в ушите ни мисълта за спокойствие и почивка, толкова по-решително ни се налагаше да се борим със себе си, докато накрая гласът на дълга взимаше връх. През зимата на 1915/16 г. на мен ми се удаде окончателно да победя в себе си тези настроения. Волята победи. През първите дни атакувах с възторжено настроение, с шеги и смях. Сега навлизах в боя със спокойна решителност. Но именно последното настроение можеше да бъде устойчиво. Сега бях в състояние да вървя срещу най-суровите изпитания на съдбата без да се боя, че главата или нервите ще откажат да ми служат.

        Младият доброволец се беше превърнал в стар закален войник.Тази промяна се осъществи не само у мен, но и в цялата армия. От вечните боеве тя излизаше възмъжала и заякнала. Който не беше в състояние да издържи тези изпитания, него събитията го сломяваха.Само сега можеше наистина да се съди за качествата на армията ни: само сега, след две, три години, в продължение на които армията вървеше от една битка в друга, като през цялото време се сражаваше срещу превъзхождащите сили на противника, понасяйки глад и всевъзможни лишения, само сега виждахме какви безценни качества притежава тази единствена по рода си армия.

        Ще изминат столетия и хилядолетия и човечеството, спомняйки си величествените образци на героизъм, все още няма да може да премине мимоходом край героизма на германската армия в световната война. Колкото по-далеч остават в миналото тези времена, толкова по-ярко сияят образите на безсмъртните ни воини като образци на безстрашие. Докато на земята живеят немци, те с гордост ще си спомнят, че тези борци са били синове на нашия народ.

        По това време бях войник и не желаех да се занимавам с политика. Да, това време не беше за политика. И сега още съм убеден, че последният общ работник носеше в тези времена повече полза на държавата и родината, отколкото всеки един, да кажем, "парламентарист". Никога не съм ненавиждал по-силно тези дърдорковци, както по време на войната, когато всеки порядъчен човек, който имаше нещо в душата си, отиваше на фронта и се сражаваше с врага и във всеки случай не се занимаваше с ораторство в тила. Просто ненавиждах всички тези "политици" и, ако нещата зависеха от мен, щяхме да им даде по една лопата в ръка и щяхме да образуваме от тях един "парламентарен" батальон на общите работници; нека тогава колкото им се иска да дискутират помежду си - те в крайна сметка не биха навредили и не биха възмущавали честните хора.

        И така през този период не желаех и да слушам за политика; въпреки че по отделни злободневни проблеми все пак се налагаше да се изказвам, щом като ставаше дума за проблеми, които касаят цялата нация и имат особено близко отношение към нас, войниците.

        През този период две неща дълбоко ме огорчаваха.Една част от пресата непосредствено след първите ни победи започна постепенно, може би, за много даже незабележимо да налива по малко горчилка в общата чаша на народния ентусиазъм. Това се правеше под маската на известно доброжелателство и даже на известна загриженост. Тази преса започна да изразява съмнения по повод на това, че народът ни прекалено шумно приветства първите победи.И какво от това? Вместо да хванат тези господа за дългите им уши и да им запушат устата, за да не посмеят да обиждат борещия се народ, вместо това започнаха навред да говорят, че наистина възторгът ни е прекален, не прави добро впечатление и т.н.

        Хората изобщо не разбираха, че ако сега ентусиазмът започне да се колебае, то той няма да може отново да се предизвика по желание. Напротив, упояването от победите трябваше да се поддържа с всички сили. Можеше ли наистина да се спечели войната, която изисква огромно напрежение на всичките душевни сили на нацията, ако я нямаше силата на ентусиазма?

        Прекалено добре познавах психиката на широките маси, за да не осъзная, доколко тук са неуместни всички така наречени "естетически" съображения. Според мен трябва да си луд, за да не правиш всичко възможно за още по-голямо разпалване на страстите - до точката на кипене. Но че хората желаеха още да се намали ентусиазмът, това просто не можех да разбера.

        Второ, изключително ме огорчаваше позицията, която през този период заемаха у нас по отношение на марксизма. Според мен това доказваше, че хората нямат ни най-малка представа за това какво пагубно действие причинява тази чума. У нас, като че ли, сериозно са повярвали, че твърдението "при нас повече няма партии" действително е оказало някакво влияние на марксистите.

        У нас не разбираха, че в дадения случай става дума не за партия, а за учение, което изцяло е насочено към разрушаване на цялото човечество. Ами как, та нима са слушали лекции за това "ние" в проеврейските ни университети. А е известно, че много от нашите високопоставени чиновници се интересуват много малко от литература и това, което не са чули на студентската скамейка, въобще не съществува за тях. Най-големите преврати в науката преминават напълно безследно за тези "умове", което, казано между другото, се обяснява с това, че болшинството от държавните ни учреждения често изостават от частните предприятия. Отделните изключения и тук потвърждават правилото.

        Да се отъждествява немският работник с марксизма беше нечувана глупост през августовските дни на 1914 г. Точно тогава той се откопчи от здравите обятия на тази чума. При други обстоятелства той щеше да бъде неспособен да участва в общата борба. И какво от това? Точно по това време "ние" се оказахме достатъчно глупави, за да повярваме, че марксизмът се е превърнал сега в "национално" течение. Това дълбокомислено съображение само още един път доказа, че държавните ни управници никога не са си правили труда поне малко сериозно да се запознаят с марксисткото учение, в противен случай подобна нелепа мисъл нямаше и да им дойде наум.

        През юлските дни на 1914 г. господата марксисти, поставили си за цел да унищожат всички национални държави, различни от еврейската, с ужас се убедиха, че немските работници, които до този момент държаха в лапите си, сега са прозрели и с всеки изминат ден все по-решително преминават на страната на родината си. Само в продължение на няколко дни се загуби чара на социалдемокрацията и гнусната измама спрямо народа се разпиля като прах. Шайката еврейски водачи остана самотна и изоставена и сякаш от 60-годишната им антинародна агитация не остана и следа. Това беше тежък момент за измамниците. Но щом тези водачи разбраха каква опасност ги заплашва, те веднага надянаха нова лъжлива маска и започнаха да се преструват, че уж съчувстват на националния подем. Изглеждаше, че вече е настъпил моментът решително да се притисне цялата тази оплетена в лъжи шайка, която тровеше народното съзнание. Тъкмо сега беше времето без приказки да се разправим с тях, без да обръщаме внимание на техния плач и вопли. През август 1914 г. страшилището на международната солидарност се изпари от главите на немските работници. Само след няколко седмици американските шрапнели започнаха да изпращат на работниците ни такива внушителни "братски привети", че последните остатъци на интернационализма започнаха да се изпаряват. Сега, когато немският работник отново се обърна към националните интереси, правителството, ако правилно разбираше задачите си, трябваше безпощадно да изтреби онези, които насъскваха работниците срещу нацията.

        Ако по фронтовете можехме да жертваме най-добрите си синове, то съвсем не беше престъпление в тила да се разправим с тази паплач.Вместо това, Негово величество император Вилхем лично протегна на тези престъпници ръка и по такъв начин даде възможност на шайката коварни убийци да поеме дъх и да дочака "по-добри" дни.Змията можеше да продължи пъкленото си дело. Сега, разбира се, тя действаше много по-предпазливо, но това я направи още по-опасна. Честните наивници мечтаеха за граждански мир, а в това време коварните престъпници подготвяха гражданска война.

        По това време бях силно обезпокоен, че властите заеха такава ужасна половинчата позиция, но че последствията от това ще бъдат още по-ужасни, не можех тогава и да си представя.Като бял ден беше ясно какво трябваше да се направи. Незабавно трябваше да се сложат под ключ всички водачи на това движение. Веднага трябваше да се пусне в ход военната сила и веднъж завинаги да се изтреби тази чума. Трябваше партията да се разпусне, да се призове Райхстага към ред с помощта на щикове, а най-добре изобщо да се освободи. Ако днес републиката смята, че има право да разпуска цели партии, то по време на война към това можеше да се прибегне с много по-голямо основание. Защото тогава за нашия народ стоеше на карта въпроса - да бъде или да не бъде!

        Естествено, тогава възникна следният въпрос: а може ли изобщо да се вдига меч срещу определени идеи; може ли изобщо да се използва груба сила срещу един или друг "мироглед". Този въпрос по това време си го поставях нееднократно.Обмисляйки този въпрос въз основа на исторически аналогии, свързани с преследването на религии, стигах до някои изводи.Със силата на оръжието могат да се победят определени представи и идеи /независимо от това доколко са верни или неверни/, само ако използваното оръжие се намира в ръцете на хора, които също привличат с някаква идея и носители на даден мироглед.

        Използването само на гола сила, без да стои зад нея някаква голяма идея, никога няма да доведе до унищожаване на другата идея и няма да я лиши от възможността да се разпространява. От това правило е възможно само едно изключение: ако се стигне до пълното унищожаване на абсолютно всички носители на дадената идея, до пълното физическо изтребване на онези, които биха могли да продължат традицията по-нататък. Но това от своя страна в повечето случаи означава пълно изчезване на целия държавен организъм за много дълъг срок, а понякога и завинаги. Такова кърваво изтребване в повечето случаи сполетява ценните представители от народа, тъй като преследване, което не носи голяма идея, предизвиква протест тъкмо от страна на най-добрите синове на народа. Преследванията, които в очите на тази част от народа са морално неоправдани, водят до това, че преследваните идеи стават достояние на нови слоеве от населението. Чувството за противопоставяне се поражда от това, че те не могат спокойно да гледат как определена идея се преследва с явно насилие.

        В тези случаи броят на привържениците на дадената идея расте правопропорционално на връхлитащите ги преследвания. За да се унищожи безследно такова ново учение, понякога се налага да се проведе такова безпощадно преследване, при което дадената държава рискува да се лиши от най-ценните си хора. Такова положение на нещата си отмъщава с това, че тази "вътрешна" чистка се оказва възможна само с цената на пълното обезсилване на обществото. А ако преследваната идея е успяла вече да обхване по-голям или по-малък кръг от привърженици, то дори най-безпощадните преследвания ще се окажат, в края на краищата, безполезни.

        Всички знаем, че децата са особено подложени на опасности. Физическата гибел при тях е много разпространено явление. С настъпване на зрелостта, съпротивата на организма се засилва. И щом настъпи старостта, човек пак трябва да отстъпва път на новия млад живот. Същото с известна модификация може да се каже за жизнеността на идеите.

        Почти всички опити да се изтреби едно или друго учение с помощта на явно насилие без определена идейна основа, която да го подплатява, завършват несполучливо и често водят до противоположни резултати.

        Но първата предпоставка за успеха на кампанията, провеждана със сила, е системност и настойчивост. Едно или друго учение може да бъде победено със сила, само ако тя се използва дълго време с еднаква настойчивост. Но щом започнат колебанията, щом преследванията се редуват с отстъпки и обратното, със сигурност може да се смята, че подлежащото на унищожаване учение не само ще се справя с преследването, но дори в резултат ще укрепва. Щом спадне вълната на преследванията, изниква ново възмущение от понесените страдания и то завербува нови привърженици в редиците на преследваното учение. Старите привърженици още повече се закаляват в омразата си към преследващите ги, а отцепилите се от тях след отстраняване на опасността от преследване ще се върнат отново към старите си симпатии и т.н. По такъв начин най-главната предпоставка за успеха на преследванията е непрекъснатото им упорито прилагане. Но упоритост в тази област е възможна само при идейно убеждение. Насилие, което не произтича от твърдо идейно убеждение, непременно ще бъде неубедително и колебливо. Никога няма да му стига постоянство и стабилност. Единствено мирогледът, в който хората фанатично вярват, предлага такова постоянство. Такава настойчивост зависи, разбира се, от енергията и бруталната решителност на онзи, който ръководи операцията. Затова изходът от действията в известна степен зависи и от личните качества на водача.

        Освен това трябва да се има в предвид и следното.За всеки мироглед /бил той религиозен или политически - да се направи разлика между тях понякога е трудно/ може да се каже, че той се бори не толкова, за да унищожи идейната база на противника, колкото да прокара собствените си идеи. Но благодарение на това борбата получава повече отбранителен, отколкото настъпателен характер. Целта на борбата в случая лесно може да се установи. И тя ще бъде постигната, когато собствената идея победи. Колко по-трудно е да се каже, че идеята на противника е вече окончателно победена и победата над нея е напълно гарантирана. Винаги е много трудно да се установи кога точно може да сметне, че целта е постигната. И само заради това настъпателните действия за утвърждаване на собствен мироглед винаги ще бъдат по-планомерни и с по-голям размах, отколкото отбранителните. В тази сфера, както и във всички други, настъпателната тактика има всички предимства пред отбранителната. Но насилствената борба против определени идеи винаги ще носи характер на отбрана, дотогава, докато мечът сам не стане носител, предвестник и пропагандатор на ново идейно учение.

        В заключение може да се каже следното. Всеки опит да се обори дадена идея със силата на оръжието ще претърпи поражение, ако самата борбата срещу посочената идея не приеме настъпателна форма в името на утвърждаване на нов мироглед. Само в този случай, когато срещу един мироглед се изпречва друг, напълно изчерпателен в идейно отношение, насилието ще изиграе решаваща роля и ще донесе полза на онази страна, която ще успее да го приложи с максимална безпощадност и продължителност.

        Но именно това до този момент липсваше на борбата, водена срещу марксизма. Ето защо и тя не доведе до успех.С това се обяснява и фактът, че изключителният закон на Бисмарк срещу социалистите, в края на краищата, не постигна целта си и не можеше да я постигне. На Бисмарк също му липсваше платформа с нов мироглед, за чиято победа си струваше да се води всяка започната борба. Тази роля не можеха да изиграят и блудкавите лозунги: "тишина и ред", "авторитет на държавата" и т.н. Само безидейните чиновници и глупавичките "идеалисти" ще повярват, че хората ще се вдигнат на борба в името на такива, позволете ми да кажа, лозунги.

        Липсваше идеен носител за успешното провеждане на започната от Бисмарк кампания. Ето защо Бисмарк беше принуден да постави в определена зависимост и самото прилагане на законодателството срещу социалистите от онова учреждение, което само е плод на марксисткия начин на мислене. За съдия в спора си с марксистите Бисмарк трябваше да вземе буржоазната демокрация, но това означаваше да пуснеш вълка да пасе овцете.

        Всичко това логично следваше от факта, че в борбата срещу марксизма не присъстваше друга противоположна идея, която да притежава същата притегателна сила. Резултатът от кампанията на Бисмарк срещу социалистите беше само разочарованието.Е, нима в началото на световната война обстановката в това отношение беше по-различна?

        За съжаление, не!Колкото повече по това време се замислях за необходимостта от внезапна и решителна борба на правителството срещу социалдемокрацията като въплъщение на съвременния марксизъм, толкова по-ясно ми ставаше, че у нас не съществува никаква идейна замяна на това учение. Какво тогава можехме да дадем на масите, за да унищожат социалдемокрацията? В нашата страна нямаше движение, способно да поведе след себе си огромните работнически маси, които току-що в по-голяма или по-малка степен са се освободили от влиянието на своите марксистки вождове. Абсолютно нелепо и много глупаво е да се мисли, че интернационалният фанатик, току-що напуснал редовете на една класова партия, веднага ще се съгласи да стъпи в редовете на друга, също класова, но буржоазна партия. Колкото и това да звучи неприятно за различните организации, а се налага да се каже, че буржоазните ни политици също изцяло поддържат класовия характер на организациите - само че не на чуждите, а на своите. Онзи, който се осмели да отрече този факт, е не само нахалник, но и глупав лъжец.

        Пазете се от това да смятате широката маса за по-глупава, отколкото е тя в действителност. По отношение на политическите въпроси правилният инстинкт нерядко е по-ценен от разума. Може би ще ни възразят с това, че интернационалните настроения на масите доказват точно обратното и ще опровергаят мнението ни за верните инстинкти на народа. Но ние ще възразим, че въпреки че демократическият пацифизъм не е по-малко безсмислен, носителите на това "учение" обикновено са представители на имотни класи. Дотогава, докато милионите буржоа продължават всяка сутрин да четат демократическите вестници и да се молят на тях, на представителите на нашите имотни класи не им отива да се смеят на глупостта на "другарите". В края на краищата, и работниците, и тези буржоа имат повече или по-малко еднаква идейна "храна" - и едните, и другите се хранят с гадости.

        Много е опасно да се отричат фактите, които съществуват. Невъзможно е да се отрече, че в класовата борба става дума не само за идейни проблеми. Това често го потвърждават, особено в предизборната борба, но то няма нищо общо с истината. Съсловните предразсъдъци на една част от народа ни, отношението към физическия труд на работника отгоре надолу - всичко това за съжаление са реални факти, а не фантазии на лунатици.

         За съжаление нашата интелигенция даже не се замисля как е станало така, че не сме успели да избегнем утвърждаването на марксизма. Тя още по-малко се замисля над това, че щом прекрасните ни правила не са успели да попречат на марксизма да се утвърди, то няма да може толкова лесно да се навакса изгубеното и той да се изкорени. Всичко това съвсем не говори добре за големите мисловни способности на нашата интелигенция.

        Буржоазните /както сами се наричат/ партии никога няма да успеят просто да изтеглят в лагера си "пролетариите". Понеже тук са противопоставени един на друг два свята, отчасти изкуствено, отчасти естествено разделени на части. Взаимоотношенията между тези два свята могат да бъдат само взаимоотношения на борба. Победата в тази борба неминуемо ще извоюва по-младата партия, т.е. в дадения случай марксизма.

        Да се започне борба срещу социалдемокрацията през 1914 г. беше, разбира се, възможно; но докато не се намери на практика сериозен идеен заместител на това движение, борбата не би могла да има солидна основа и няма да е в състояние да доведе до добри резултати.Тук имахме празнина.Това мнение се изгради у мен далеч преди войната. И именно заради това не можех да се реша да постъпя в която и да е от съществуващите партии. Събитията от световната война още повече затвърдиха у мен становището, че в момента е невъзможно да се води борба срещу социалдемокрацията дотогава, докато не можем дай противопоставим движение, което представлява нещо повече от обикновена "парламентарна" партия.

        Не един път съм се изказвал по този въпрос пред приятели.Именно във връзка с този извод си намислих все пак някога да се заема с политика.Това ми даде повод неведнъж да споделя пред приятели, че след края на войната ще се постарая да стана оратор, съхранявайки старата си професия.За това си мислех през цялото време и, както ще се окаже, не напразно.

 

Anfang