Част Първа

 

Разплатата


 

Глава I

 

В бащиния дом

 

        Днес ми се струва щастливо предзнаменование фактът, че съдбата ми е отредила да се родя не другаде, а в Браунау на Ин. Защото това градче е разположено точно на границата на две немски държави, чието обединение в последна сметка за нас, младите, беше и си остава онази заветна цел, за която трябва да се борим с всички средства.Немска Австрия трябва на всяка цена да се върне в лоното на Великата германска метрополия, при това не от икономически съображения. Не и пак не! Дори това обединение от икономическа гледна точка да е ненужно, даже вредно, то ще трябва да се осъществи. Една кръв - една държава! Докато германската нация не обедини всички свои синове в границите на една държава, тя няма моралното право да се стреми към колониално разширение. Едва след като Райхът включи в своите граници и последния германец, но се окаже, че не е в състояние да изхрани цялото си население, недоимъкът ще даде на народа моралното право да завладее чужди земи. Тогава мечът ще стане наш плуг, а кървавите сълзи на войната ще напоят земята, която ще роди насъщния за бъдните поколения.

        Ето защо това градче на границата за мен е символ на велика мисия.То е знаменателно за нашата епоха и в друго отношение. Преди повече от 100 години това незабележимо кътче става арена на трагични за цялата нация събития, които го увековечават в аналите на германската история. В годината на най-тежките унижения за отечеството ни Йоханес Палм, търговец на книги от Нюрнберг, ревностен националист и враг на французите, пада геройски за Германия, която обича страстно дори и в нещастието й. Той упорито отказва да издаде своите съучастници, които би трябвало да понесат главната отговорност. Съвсем като Лео Шлагетер!

        И също като него той е предаден на французите от представител на собственото си правителство. Печалната слава за това предателство се пада на един от началниците на Аугсбургската полиция, който по този начин става прототип на днешните германски органи, действащи под покровителството на г-н Зеверинг.

        В това малко градче, озарено от златните лъчи на мъченичеството в името на Германия, баварско по кръв и австрийско по държавна принадлежност, през 80-те години на миналия век живееха моите родители. Баща ми беше добросъвестен държавен чиновник, а майка ми се беше посветила на домакинството и с безкрайна всеотдайност и любов се грижеше за нас, децата. Но в паметта ми е останало малко от тези времена. След няколко години баща ми трябваше да напусне граничното градче, което беше обикнал, и да се пресели в Пасау, т.е. да се установи в самата Германия.

        По онова време нелекият жребий на австрийския митнически чиновник често го обричаше на скитнически живот. Не след дълго баща ми беше изпратен в Линц, където най-накрая се пенсионира. Това, естествено, не означаваше, че старецът ще седне да си почива. Като син на дребен стопанин той от младини не познавал спокойния живот. Ненавършил още тринайсет, той си стегнал бохчичката и се махнал от къщи. Въпреки предупрежденията на "опитните" земляци заминал за Виена да учи занаят. Било през 50-те години на миналия век. Само отчаян смелчага можел да тръгне където му очи видят с три гулдена в джоба. Когато навършил седемнайсет, баща ми положил изпит за калфа, но не бил доволен. Напротив. Годините на оскъдица, на изпитания и нещастия затвърдили решението му да се откаже от занаятчийството и да се опита да стане "нещо повече". Ако дотогава върхът на мечтите за бедното момче бил да стане свещеник, то сега, когато големият град чувствително разширил перспективите му, то започнало да мечтае за положението на държавен чиновник. С цялата настойчивост на човек, преждевременно узрял благодарение на мизерията и болката, седемнайсетгодишният младеж се вкопчил в тази идея и в крайна сметка станал чиновник. За това му трябвали двайсет и три години. Обетът, който дал пред самия себе си - да не се връща в родното село преди да стане "човек", сега бил изпълнен.

        Целта била постигната, но в родното село, което баща ми напуснал като момче, никой вече не го помнел, а и той се бил отчуждил.

        Когато на петдесет и шест се пенсионира, той не можеше да си представи, че ще живее и ден като безделник. Купи си в околностите на австрийското градче Ламбах чифлик, който сам стопанисваше, и така след дълги години на усилен труд се върна към корените си.

        По това време у мен започнаха да се формират първите идеали. Играех на чист въздух, изминавах пеша дългия път до училището и дружах със здрави и силни момчета, което понякога силно огорчаваше майка ми, така че в никакъв случай не бях "цвете в саксия". Естествено, по това време последната ми мисъл беше за попрището, на което ще се посветя. Но определено симпатиите ми не бяха на страната на бащината ми професия. Мисля, че още тогава започна да се развива ораторският ми талант в повече или по-малко задълбочените спорове с връстниците. Станах техен вожд. Уроците в училище не ме затрудняваха, но иначе никак не беше лесно да се справят с мене. В свободното си време учех пеене в манастира в Ламбах, което ми даваше възможност често да посещавам църквата и да се опиянявам от пищния ритуал и от тържествения блясък на църковните празници. Беше напълно естествено да мечтая да стана абат, както баща ми на времето беше мечтал да стане селски пастор. И действително беше така, поне за известно време. Но баща ми по разбираеми причини не можеше да оцени нито ораторския талант на своя син-побойник, нито благоприятните възможности, които той му откриваше. А и аз самият много скоро загубих влечение към тази професия и започнах да тая надежди, по-близки на темперамента ми.

        Докато се ровех из бащината библиотека, аз се натъквах на множество книги на военна тематика, сред които имаше едно популярно издание на историята на франко-пруската война от 1870-1871 г. Това бяха два броя на едно илюстрирано списание от онова време, които четях със затаен дъх. Постепенно бях завладян изцяло от тази героична епоха. Все повече започна да ме привлича всичко свързано с войната и войнишкия живот.

        Това стана особено важно за мен и в друго едно отношение. За пръв път пред мен застана, макар и все още неоформен, въпросът: Има ли разликата - и каква - между германците, участвали в тези сражения, и онези, които бяха останали извън тях. Защо, питах се, Австрия не беше взела участие в тази война, защо баща ми и всички останали бяха стояли настрана?

        Нима не бяхме германци като другите?

        Не принадлежахме ли всички към една нация? Този въпрос за

пръв път започна да човърка детския ми мозък. Започнах предпазливо

да подпитвам и със затаена завист изслушвах отговора - че не всеки

германец има щастието да принадлежи към империята на Бисмарк.Това не ми беше по силите да проумея.Беше решено, че трябва да продължа образованието си.Като преценяваше склонностите ми и особено моя темперамент, баща ми стигна до извода, че класическата гимназия не е за мен. Той прецени, че е по-добре да ме насочи към политехническо училище.

        Това негово намерение се подсилваше от очевидните ми способности да рисувам, а предметът рисуване според него беше напълно занемарен в австрийската гимназия. Възможно е в случая да е изиграл роля и собственият му опит, който му бе внушил, че в реалния живот хуманитарните науки имат много малко практическа стойност. Той твърдо беше решил, че и синът му като него трябва след време да стане държавен чиновник. Трудните години на неговата младост бяха причина да цени особено много постигнатото със собствен труд. Той се гордееше, че сам си е проправил път в живота, и искаше и синът му да достигне същото положение, а ако е възможно, и по-високо. Още повече, че беше в състояние да помогне много на детето си да преуспее.

Възможността да отхвърля онова, което се беше превърнало в смисъл на целия му живот, му се струваше немислима. Ето защо решението, което взе, беше просто, ясно и окончателно. Поне в собствените му очи. За властна натура като неговата, калявана цял живот в тежката борба за оцеляване, беше недопустима мисълта, че може да остави подобно решение на едно неопитното момче, което още няма чувство за отговорност. Нещо повече, това би било срамна и осъдителна слабост от гледна точка на родителския му авторитет и отговорността за бъдещето на собственото му дете, и, следователно, несъвместимо с разбирането му за дълг. И въпреки това нещата се развиха иначе.

        Едва единайсет годишен, аз за пръв път в живота си се оказах в опозиция. Колкото по-твърдо и безкомпромисно баща ми настояваше да стане неговото, толкова по-упорито и категорично синът му отказваше да приеме тази непривлекателна възможност. Не исках да ставам държавен чиновник.

        Нито увещанията, нито "сериозните" аргументи успяха да сломят съпротивата ми. Не искам да бъда чиновник. Не и не! Всички опити на баща ми да ми внуши симпатия към тази професия, като ми разказва случки от собствения си живот, имаха точно обратно въздействие. Започвах да се прозявам и ми ставаше противно при мисълта, че ще изгубя свободата си и ще се затворя в канцелария, че няма да съм господар на времето си и ще трябва цял живот да попълвам формуляри.

Какви мисли можеше да предизвика подобна перспектива у едно момче, което в никакъв случай не беше "добро" в общоприетия смисъл на думата? Лекотата, с която учех, беше направо смешна и ми оставаше много свободно време, което прекарвах повече навън,отколкото вкъщи. Сега, когато политическите ми противници така прилежно изследват биографията ми и откриват с облекчение, че "тоя Хитлер" още като дете е бил ужасен злосторник, аз благодаря на бога, че ми припомнят тези светли и радостни дни. По онова време ливадите и горите бяха бойните полета, където се разрешаваха всички възникнали "конфликти".

        Когато постъпих в политехническото училище, малко неща се промениха в това отношение. Но сега трябваше да разреша още един конфликт - между мен и баща ми. Докато намерението му да ме направи държавен чиновник се сблъскваше само с принципното ми отвращение към чиновническата професия, положението беше поносимо. Можех да си пазя мнението за себе си и не се налагаше да възразявам. Стигаше ми собствената твърда решимост да отхвърля тази професия. А тя беше непоколебима. Положението се влоши, когато противопоставих на плана на баща ми собствения си план. Бях едва дванайсетгодишен. И досега не знам как се случи това, но в един прекрасен ден ми стана ясно, че ще стана художник. Никой не се съмняваше в дарбата ми да рисувам и това беше една от причините баща ми да ме прати в политехническо училище, но на него и през ум не му минаваше мисълта, че рисуването може да ми стане професия. Напротив. Когато за пореден път се противопоставих на лелеяната идея на баща ми и на въпроса му какъв искам да стана изтърсих доста грубичко какво съм решил, той онемя от изумление.

      "Художник? Мазач, значи?"

        Той явно реши, че или съм си изгубил разсъдъка, или не е чул добре. Но когато още веднъж ясно и недвусмислено потвърдих намерението си, той се нахвърли върху мен с цялата решителност, на която беше способен. Той беше преценил всичко и нямаше смисъл да му изтъквам дарбата си. За подобно нещо и дума не можеше да става.

       "Художник?! Не, никога, докато съм жив!"

        Но синът заедно с другите черти явно беше наследил от баща си и ината му, затова му отговори с не по малка решителност.Никоя от страните не отстъпваше. Баща ми настояваше на своето "Никога!", аз пък с настървение повтарях "Ще стане!".

        Последиците от този разговор, разбира се, не бяха особено приятни. Старецът се озлоби срещу мен, а аз срещу него, колкото и да го обичах. Той ми забрани дори да си представям, че някога ще ми позволи да уча живопис. Аз стигнах още по-далеч и заявих, че в такъв случай отказвам изобщо да уча. Разбира се, тези мои "декларации" не доведоха до нищо добро, а само засилиха решимостта на баща ми да се наложи на всяка цена. Не ми оставаше друго, освен да млъкна и да започна да осъществявам заплахата си на дело. Мислех, че когато баща ми се убеди колко лош е станал успехът ми в училище, ще трябва волю-неволю да отстъпи и да ми позволи да се отдам на мечтата си.

        Не знам дали си бях направил добре сметката, но едно беше сигурно: развалих си успеха в училище. Започнах да уча само онова, което ми харесваше, и най-вече всичко, което по моя преценка можеше впоследствие да се окаже полезно за кариерата ми на художник. Това, което ми се струваше ненужно от тази гледна точка или никак не ме привличаше, саботирах. Оценките ми по това време бяха съвършено противоречиви: "отличен" и "много добър" се редуваха със "среден" и "слаб". Най-много наблягах на географията и историята. Бях най-добрият в класа по тези предмети, които ми бяха любими. Сега, след толкова години, когато се обръщам назад, аз отбелязвам две обстоятелства като особено важни:

         Първо: станах националист.

         Второ: научих се да разбирам и оценявам историята.

        Старата Австрия беше "държава на националности". Поданикът на Германския райх не може или поне тогава не можеше да си представи какво значение има този факт за ежедневния живот на всеки, който живее в такава държава. След героичните победи във Франко-пруската война хората постепенно престанаха да се интересуват от германците, живеещи отвъд техните граници и донякъде спряха да ги разбират. Все по-често те започват да смесват - особено спрямо австрийските немци - разлагащата се монархия със здравия и жизнеспособен в корена си народ.

        Хората не успяха да проумеят, че ако не бяха с такава чиста кръв, австрийските немци нямаше да оставят толкова ярък отпечатък върху историята на петдесет и двумилионната държава. А те преуспяха в това дотолкова, че дори в самата Германия можеше да се зароди погрешното впечатление за Австрия като за германска държава. Това е пълна нелепост, която би могла да има страшни последици, и същевременно - блестящо свидетелство в полза на десетте милиона германци в Остмарк. Малцина в Райха си даваха сметка каква не секваща и безмилостна борба се води в Австрия около немския език, немското училище и немската култура. Едва сега, когато същата незавидна съдба сполетя милиони германски немци, които под чуждото иго мечтаят за своята родина и за зачитане поне на свещеното право да говорят родния си език, в широките слоеве на германското население започнаха да разбират какво е да се бориш за своята народност. Може би много хора сега ще оценят величието на австрийските немци, които, оставени на произвола на съдбата, в продължение на векове съумяваха да опазят райха от нашествия откъм изток и да отстоят в дълга и изморителна борба немската езикова граница в една епоха, когато Германската империя се интересуваше повече от колонии, отколкото от собствената си плът и кръв досами своите граници.

        Както е било винаги и навсякъде, така и в борбата за родния език вътре в стара Австрия имаше три слоя: борци, равнодушни и предатели. Тази диференциация се очертаваше още на училищната скамейка. В борбата за родния език най-забележителното е това, че страстите връхлитат най-бурно именно училищната скамейка, където расте младото поколение. Тази борба се води за душата на детето, към него е отправен първият призив в този спор: "Момченце, не забравяй, че си германец!" и "Момиченце, помни, че ще станеш германска майка!"

        Всеки, който познава душата на юношата, ще разбере, че той е този, който най-охотно надава ухо за бойните викове. Той води тази борба във всевъзможни форми, по свой собствен начин и със свое оръжие. Отказва да пее песни, които не са германски. Колкото повече се опитват да го приспят у него героичния германски дух, толкова повече расте ентусиазмът му. Той гладува, за да спести грошове за бойните фондове на големите. Свръхчувствителен е за думите на учителите, които не са германци, и в същото време е невероятно устойчив. Носи забранените символи на своята националност и е щастлив, когато го наказват, а понякога и бият, заради нея. Той е вярно отражение, макар и в умален вид, на възрастните, но често убежденията му са по-верни и искрени.

        Така и на мен се падна участта още от ранна младост да взема участие в националната борба, която се водеше в стара Австрия. Събирахме пари за различни фондове, украсявахме дрехите си с метличини и черно-червено-жълти лентички, поздравявахме се с "Хайл" и пеехме вместо австрийския химн "Deutschland! uber alles". И всичко това правехме напук на забраните и наказанията. Нашата младеж минаваше през солидна политическа школа на възраст, когато младите в така наречената национална държава рядко знаят нещо повече за нея от родния език. Не е нужно да казвам, че още тогава аз не принадлежах към равнодушните. За кратко време се превърнах във фанатичен "Дойчнационал", макар че тогава се влагаше съвсем друг смисъл в това партийно понятие.

        Развивах се в това направление толкова бързо, че още на петнайсетгодишна възраст имах ясна представа за разликата между династическия "патриотизъм" и народния "национализъм" и стоях на страната на последния.

        Това обстоятелство може да се стори непонятно на онзи, който не си е дал труд що-годе сериозно да изучи вътрешните отношения в хабсбургската монархия. В тази страна самото преподаване на световна история в училище неизбежно трябваше да породи такова развитие. Както и да го погледнем, самостоятелна австрийска история почти няма. Съдбата на тази страна е така свързана с живота и израстването на целия германски народ, че да разделиш историята на германска и австрийска е почти немислимо. Когато в Германия започват да се обособяват две сфери на властта, това деление само по себе си се превръща в предмет на германската история.

        Запазените във Виена символи на някогашното могъщество на Германската империя са чудесно доказателство за вечно единство. Вик от болка, изтръгнал се от гърдите на австрийските немци в дните на  гибелта   на  хабсбургската  държава,   победен   зов   за присъединяването към Германия - всичко това е било само резултат на дълбоки чувства, отдавна затаени в сърцата на австрийските немци, които никога не се преставали да мечтаят да върнат незабравимия бащин дом. Но този факт не би могъл никога да се обясни, ако самото възпитание на всеки отделен австрийски немец в училище не пораждаше това общо чувство на тъга по възсъединяването с Германия. Тук е изворът, който никога не ще пресъхне. Споменът от миналото през цялото време ще напомня бъдещето, както и да се стараят да прикрият в мрака на забравата този проблем.

        Преподаването на световната история в средното училище още, и сега, е на много ниско равнище. Малко са учителите, които разбират, че целта на преподаването на история не трябва да е в безсмисленото заучаване наизуст или механичното повторение на исторически дати и събития. Работата съвсем не е в това, назубрил ли е ученикът, в кой точно ден е станала една или друга битка, кога именно се е родил един или друг пълководец или през коя година един или друг /в по-голямата си част съвсем незначителен/ монарх е сложил на главата си короната. Милосърдни боже, съвсем не е в това работата!

       "Да учиш" история значи да умееш да търсиш и намираш онези фактори и сили, обуславяли едни или други събития, които ние след това би трябвало да признаем за исторически.

        Изкуството на четенето и изучаването се свежда в тази област до следното: същественото да запомниш, несъщественото да забравиш. За моята съдба и целия ми по-нататъшен живот решаваща роля, може би, изигра обстоятелството, че щастливата случайност ми изпрати такъв преподавател по история, който подобно на малцина, успя да положи в основите на своето преподаване именно този възглед. Тогавашният преподавател по история в специализираното училище в град Линц, доктор Леополд Пьотч, при който учех, беше живо въплъщение на този принцип. Този старец с добродушна външност, но с решителен характер, умееше със своето блестящо красноречие не просто да ни прикове вниманието към предмета на преподаване, но и да ни увлече. И сега още си спомням с трогателно чувство за този побелял учител, който със своята пламенна реч често ни караше да забравим настоящето и да заживеем в чудесния свят на великите събития от миналото. Той съумяваше да превърне сухите исторически спомени в жива увлекателна действителност. Често седяхме в неговите часове, изпълнени с възхищение, и нерядко неговото изложение ни трогваше до сълзи.

        Щастието ни беше огромно, когато учителят в достъпна форма съумяваше, опирайки се на настоящето, да освети миналото и, опирайки се на миналото, да направи изводи за настоящето. Повече от всеки един друг преподавател той успяваше да проникне в онези горчиви проблеми на съвремието, които пронизваха тогава цялото ни същество. Нашият детски национален фанатизъм беше за него средство да ни възпита. Апелирайки все по-често към националното ни чувство за чест, той ни извисяваше много повече, отколкото това можеше да стане с каквито и да е било други средства.Този учител превърна историята в най-любимия ми предмет. Против волята си той направи още тогава от мен млад революционер.

        Всъщност, кой можеше да изучава история при такъв преподавател при тогавашните условия, без да стане от това враг на онази държава, която чрез своята династия по съдбоносен начин влияеше на съдбата на нацията?

Кой можеше при тогавашните условия да съхрани верността към династията, така позорно превръщала в миналото и в настоящето основните интереси на немския народ в свои користни интереси.

        Нима на нас, тогава все още юноши, не ни беше съвсем ясно, че тази австрийска държава не само не храни, но и не може да храни никаква любов към нас, немците. Запознаването с историята на царуването на хабсбурския дом се допълваше още с нашия собствен ежедневен опит. На север и на юг чуждестранната злъч разяждаше тялото на нашата народност и даже самата Виена се превръщаше в очите ни в съвсем не немски град. Династията ухажваше чехите при всеки удобен и неудобен случай. Божията ръка, историческата Немезида, пожела ерцхерцог Франц-Фердинанд, смъртен враг на австрийските немци, да бъде прострелян от куршумите, които той сам помагаше да леят. Та нали точно той беше главният покровител на провеждащата се отгоре политика на славянизация на Австрия!

        Необятни бяха тежестите, които се стоварваха на плещите на немците. Нечувано велики бяха жертвите от кръв и данъци, които се изискваха от тях и въпреки това всеки, който не беше сляп, трябваше да види, че всичко е напразно. Това, което беше за нас особено болезнено, е, че цялата тази система се прикриваше морално зад съюза си с Германия. С това някак си се санкционираше политиката на бавното изкореняване на немското начало в старата хабсбургска монархия. И излизаше даже така, че това санкционираше самата Германия. С истинско хабсбургско лицемерие навсякъде създаваха впечатление, че като че ли Австрия остава все още немска държава. И това лицемерие само увеличаваше нашата омраза към династията, предизвиквайки в нас искрено възмущение и презрение.

        Единствено в самата Германска империя тези, които считаха себе си за единствено "призвани", не забелязваха нищо от това. Като че ли поразени от слепота, те през цялото време поддържаха съюз с труп, а признаците за неговото разлагане те обявиха за "заря на нов живот".

        В този нещастен съюз на младата империя с австрийския държавен призрак беше вече заложен зародишът на бъдещата световна война и бъдещия крах.

По-надолу аз не един път ще се спирам на този проблем. Тук е достатъчно да се подчертае фактът, че още от най-ранната ми младост достигнах до извода, от който впоследствие не ми се наложи никога да се отказвам; напротив, изводът само се затвърди, а именно, че заякването на немската народност предполага унищожението на Австрия; националното чувство в никакъв случай не е идентично с династичния патриотизъм; хабсбургската династия беше нещастието на немския народ.Тогава още направих всички съответни изводи от това, Което разбрах: горещата любов към моята австро-немска родина, дълбоката омраза към австрийската държава!          

        Възпитаната у мен в училище любов към историческото мислене, никога не ме остави в продължение на целия ми живот. Изучаването на история става за мен неизчерпаем източник на разбиране на съвременните историческите събития, т.е. на политиката. Аз не си поставям задачата да "уча" съвременността - нека тя ме учи.

Рано станах политически "революционер", но и толкова рано станах революционер в изкуството.

        Столицата на Горна Австрия имаше по това време не лош театър. Там играха почти всичко. На дванадесетгодишна възраст аз за първи път видях на сцената "Вилхелм Тел". След няколко месеца се запознах с първата опера в живота ми - с "Лоенгрин". Бях увлечен до крайна степен. Младежкият ми ентусиазъм не познаваше граници. Към това произведение продължава да ме тегли цял живот и сега още изпитвам особена радост, че скромността на провинциалната постановка ми даде възможност в по-късните посещения на театъра да намирам винаги по нещо ново и по-възвишено.

        Всичко това засили у мен дълбокото отвращение към професията, избрана ми от моя баща. Все повече стигах до убеждението, че в качеството си на държавен чиновник никога няма да бъда щастлив. Решението ми да стана художник се затвърди още повече, след като в специализираното училище бяха признати моите способности да рисувам.

        Сега вече нито молбите, нито заплахите не можеха нищо да променят.Исках да стана художник и никаква сила в света не можеше да ме принуди да се превърна в чиновник.

        Характерно беше и това, че с годините в мен се събуди интересът към изкуството на строителството.По това време го смятах за напълно разбираемо допълнение към моите способности да рисувам и вътрешно се радвах на това, че рамките на моя художествен талант се разширяват.Че събитията в бъдещето ще се стекат по съвсем друг начин, аз и не предчувствах.Скоро се оказа, че въпросът за моята професия ще се разреши по-скоро, отколкото очаквах.

        Бях на 13 години, когато внезапно загубих баща си. Този още в добро здраве човек почина от удар. Смъртта беше мигновена и безболезнена. Тя потопи всички нас в дълбока скръб. Неговите мечти да ми помогне да изляза на пътя, както той сам го разбираше, да ми помогне ми да избегна страданията, които той сам е преживял, не се оправдаха. Въпреки че той, без да съзнава, беше положил началото на едно бъдеще, което тогава нито той, нито аз предчувствахме. Външно първоначално като че ли нищо не се измени. Майка ми се чувстваше задължена съгласно завещанието на баща ми да продължава да ме възпитава в посока, която да ме подготви за кариерата на държавен чиновник. Бях преизпълнен, както никога досега, с решимост при никакви обстоятелства да не ставам чиновник. Колкото повече предметите в средното училище се отдалечаваха от моя идеал, толкова по-равнодушен ставах към тях. Внезапно на помощ ми дойде болестта. В продължение на няколко седмици тя разреши въпроса с моето бъдеще, а с това и спора между мен и бащиния дом. Тежкото възпаление на белите ми дробове принуди лекаря настоятелно да посъветва майка ми при никакви обстоятелства след моето оздравяване да не ми позволява да работя в канцеларии. Наложи се да прекъсна за едно година посещението на специализираното училище. Това, за което тайничко си мечтах, това, за което постоянно се борех, сега с един удар от само себе си беше достигнато.

        Взимайки в предвид болестта ми, майка ми най-накрая се съгласи да ме премести в художествено училище.

        Това бяха щастливи дни, които ми се сториха като осъществяване на мечтата ми; но въпреки това мечтата си оставаше. След две години почина майка ми и това сложи край на целия този чудесен план.

        Майка ми умря след дълга и тежка болест, която от самото начало не оставяше място за надежда от излекуване. Така или иначе този удар ме порази. Баща си уважавах, майка си обичах. Тежката действителност и нужда ме заставиха бързо да взема решение. Малкото средства, които ми останаха след смъртта на баща ми, бяха бързо изразходвани по време на болестта на майка ми. Пенсията за сирак, която ми се полагаше, беше съвсем недостатъчна, за да се живее от нея, и ми се наложи сам да си търся прехраната.

        С вързоп вещи в ръка и непоколебима воля в душата заминах за Виена. Това, което преди 50 години се отдаде на баща ми, аз се надявах да завоювам от съдбата и за себе си; исках да стана "нещо", но разбира се в никакъв случай чиновник.

Anfang